Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 2

Понякога тя все още споменава Ланскене. Макар да е щастлива тук, Париж за нея е по-скоро спирка по все още неизвървян път, отколкото дом, където винаги ще се връща. Разбира се, една лодка не може да бъде дом, липсва ѝ убедителността на хоросана и камъка. И Анук с интригуващата носталгия, присъща на много младите, си спомня магазинчето за  шоколад срещу църквата – бонбонените багри, раираната тента, ръчно нарисуваната табела. Очите ѝ се изпълват с копнеж, когато говори за приятелите, които е оставила, за Жано Дру и Люк Клермон, за улиците, по които никой не се страхува да се разхожда посред нощ, и за входните врати, които никога не се заключват...

Знам, че не бива да се безпокоя толкова. Моята малка Анук е потайна, но за разлика от много свои приятели, все още харесва компанията на майка си. Все още сме добре. И си прекарваме хубаво. Само двете, сгушени в леглото с Чехълчо като мъгляво петно в ъгълчето на окото ми и с екрана на портативния телевизор, който хвърля трептящи тайнствени образи по затъмнените прозорци, докато Розет и Рижия седят на палубата и ловят звезди в тихата Сена.

Рижия се е отдал на бащинството. Наистина не съм очаквала  това. Но Розет – осемгодишна, одрала кожата му, – изглежда, е извикала у Рижия нещо, което нито Анук, нито аз сме подозирали. Всъщност понякога си мисля, че тя принадлежи повече на Рижия, отколкото на всеки друг, имат си таен език от сигнали, дюдюкания и подсвирвания, на който могат да си говорят с часове и който никой друг не разбира, дори аз.

Иначе моята малка Розет все още не говори много с никого, предпочита езика на знаците, който усвои като малка и владее съвършено. Харесва рисуването и математиката; решава судокуто на последната страница на "Монд" за броени минути и може да събира много числа, без дори да ги записва. Веднъж се опитахме да я изпратим на училище, но беше пълно фиаско. Училищата тук са прекалено големи и прекалено безлични, за да се справят със специален случай кат Розет. Сега Рижия я обучава и дори програмата му, която набляга на изкуствата, птичите звуци и игрите с числа, да е необичайна, изглежда, прави Розет щастлива. Разбира се, тя няма приятели – с изключение на Бам – и понякога я виждам да наблюдава с любопитен копнеж децата, които минават на път за училище. Като цяло, въпреки своята анонимност, Париж ни се отразява добре, но все пак понякога, в ден като този и аз като Анук и Розет искам нещо повече. Повече от лодка във воняща река, повече от този котел със спарен въздух, повече от тази гора от кули и остри върхове или от тясната кухничка, в която приготвям своя шоколад.

Повече. Ех, тази дума! Тази измамна дума, която изяжда живота, тази недоволница. Капката, от която прелива чашата. Изисква... какво точно?

Щастлива съм с живота, който имам. Щастлива съм с мъжа, когото обичам. Имам две прекрасни дъщери и работя това, което ми е писано. Не е бог знае какво, но помага да плащаме за пристана. Рижия пък се занимава със строителство и дърводелство и така се издържаме. Всичките ми приятели от Монмартър са тук: Алис и Нико, мадам Люзерон, Лоран от малкото кафене, Жан-Луи и Попол, художниците. Дори майка ми е наблизо, а толкова дълго смятах, че съм я изгубила...