Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 8

— Тръгвам — подкани го най-сетне Рафул. — Бъди спокоен, не се тревожи.

И се отпусни, добави наум, докато се изправяше, няма скоро да те пратят в Триполи да преговаряш с ООП.

Взе чантата си, огледа за последно стаята и се спря на прага.

Искаше му се да каже: Ти си сред най-добрите от най-добрите, Игал. Образован. Внимателен. Толерантен и цивилизован, ти си по-добър евреин, по-добър израелски евреин, отколкото бих могъл да бъда аз. Вярваш безпрекословно в скъпите за нас неща, а вашето поколение ще направи много повече да удържи линията, която ние установихме. Поздравявам те, Игал, и те обичам.

Но вместо това рече на прегърбения младеж:

— Каша ми лаасот?

Така стоят нещата, какво можем да направим?

Не пое по обичайния маршрут към Хийтроу. Отчасти това беше продиктувано от чувството за предпазливост, развивано с години, но повече се дължеше на факта, че знаеше: това щеше да е последното му идване в Лондон и искаше да се отдаде на малко поклонничество.

Зави по Чаринг крос роуд и паркира срещу подобната на църква фасада на училището по изкуства Сейнт Мартин; наслаждава й се безмълвно секунда-две. Нямаше коли, нито хора. След малко бръкна в джоба на сакото си и извади кожен портфейл. От него на свой ред измъкна снимка.

Беше дал да я запечатат в прозрачно найлоново пликче, защото искаше този скромен документ да го преживее каквото и да стане. Разглежда малко снимката — ненужно занимание за човек, който познаваше всяка точица от нея наизуст — преди да вдигне отново очи към отсрещния колеж. В този утринен час не се тълпяха студенти, никой не седеше на стълбите, на които бе седяла Сара, когато бе заснета фотографията преди толкова години: десният крак сгънат, левият опънат, вдигнала ръце да разстели косата от двете страни на тясното си личице. Сара, единственото дете на Рафул.

Още си спомняше (може ли някога да забрави!) деня, в който се дипломира — summa cum laude — в еврейското училище. Рафул стоеше до майка й, сълзи се стичаха по лицата и на двама им; сетне имаше вечеря, последвана от жестокия удар, който им бе нанесла при последните питиета в апартамента им в Бака: никаква държавна служба, нито един час в някой кибуц, никакви гаджета, никакъв живот в Израел… само в Лондон! Ще иде в Лондон да учи моден дизайн и ще прекара живота си да прави дрехи за богатите гоим.

Войната помежду им бе дълга: една от малкото войни, които Рафул изобщо бе губил.

Оглади няколко пъти снимката, преди да я прибере отново. Това бяха тленни спомени. Битката, докато жена му Естер стоеше нещастна отстрани; помирението; бавното му смирение с отстояваната от порасналата му дъщеря независимост: всички тези неща бяха довели, досущ като дългия, прав като струна път, свързващ Йерусалим със Западния бряг, до едно — до смъртта.

На Шарет му се бе налагало прекалено често да среща смъртта. В онези минали времена, да, наистина бе така, както каза Игал: взривяваха хора, британците ги търсеха да ги обесят… макар тогава да бе различно, защото взривяваха други хора, бесеха други хора. Ала сценарият се промени. От полезрението на Рафул започнаха да изчезват завинаги роднини и приятели. Един приятел на име Йехуд Шафетс, о, да, той бе мъртъв, с пръсната глава, докато пътуваше към бейрутското летище. Естер — казаха, че починала от отравяне с барбитурати, защото лекарите не посмяха да напишат в графата причина за смъртта Разбито сърце. Лекарите имат склонността да не признават онези болести, които не могат да лекуват.