Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 7

Рафул се усмихна, не отвърна.

— Понякога — рече Игал — на човек му щукват чудати идеи. Работещият зад бюро си казва: О, навън е слънчево, я да се разходя малко. Което не е лошо само по себе си. Подпиши тук, моля те. Заради мен.

Но Шарет продължи да пренебрегва хартийката.

— Рафул…

Шарет стана. Отиде до нощното шкафче и отново вдигна телефона, отнесе го до импровизираната маса, молеше се наум кабелът да е достатъчно дълъг, за да не развали ефекта от пренасянето му.

— В Йерусалим — поде той, след като зае отново мястото си — е пет часът; не е чак толкова рано, наистина не е. Обади му се. Обади се на баща си. — Вдигна слушалката и я подаде на другия. — Обади се на Авшалом.

— Ох, Рафул… — Игал вдигна очи към тавана и въздъхна рязко.

— Обади му се.

— Знам как е било, когато сте били всички в Шай ли беше или в Хагана, не си спомням, да взривите Цар Давид и на следващия ден британците да ви обесят…

— Само едно позвъняване. Заради мен.

Говореха, без да се интересуват какво ще рече другият.

— Но в този свят, нали разбираш, това е, сериозно говоря, Рафул, сега сме в 1984-а, за Бога…

— И заради него. Заради баща си; не съсипвай кариерата си, Игал. Само едно малко обаждане.

— Сега вече съществуват правила, хайдушките времена свършиха, свършиха ти казвам.

— И след това ще ми кажеш, знам какво ще ми кажеш след това…

Бяха се изправили вече, думите изскачаха много тихи, но със съскане, със слюнки, не повече от няколко сантиметра деляха лицата им.

— Мемунех Хофи ти е вдигнал мерника, Рафул, взел те е на мушка…

— Ще ми кажеш, че след като в крайна сметка ще се наложи да преговаряме с Ясер Арафат, бихме могли да започнем още сега!

Юмрукът на Рафул се стовари върху масата, лицето му бе изкривено в гримаса, която, надяваше се, опонентът му ще възприеме като изблик на ярост, макар да бе причинена от болка. Последва тишина. Още миг-два двамината продължиха да се гледат втренчено. Бавно, бавно гневът се стопи от лицата им. Игал попита:

— Никой ли не знае, че си тук?

Рафул поклати глава.

— Което означава, че и никой няма да знае, че заминаваш?

— Логично заключение.

Игал кимна — досущ като пациент, комуто съобщават, че диагнозата му е рак.

— И ще бъде чудесно — рече, — ако никога повече не се завърнеш тук.

Рафул сведе поглед. Като каза това, младият мъж изискваше твърде висока цена, беше наясно, че Рафул няма друг изход, освен да я плати, а това подразни Рафул. Противно бе на схващанията му как трябва да се води един пазарлък.

— Виж — промърмори той. — Виж сега… Мащеха ще бъде елиминирана във въздуха, самолетът каца в Малайзия, аз слизам, изчезвам и се връщам в Тел Авив преди някой да е разбрал, че ме няма.

— Ами ако някой разбере?

Рафул леко намигна, повдигна дясно рамо; ала Игал не се засмя. Като изпълни Рафул Шарет искаше да му каже: Е, тежко е, трябва да тръгвам, нямам много време, нямам и никакви други житейски планове, които да заслужават това име, нека ако щат, да ми орежат пенсията, щом са толкова дребнави. Но Игал не възприе жеста му по този начин. Той го смяташе за безотговорен.