Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 53

— Аз съм съвсем спокойна, командир Морган. Радиото. Веднага.

Зад тях пътническият салон бе почти напълно тих. Почти: някакво бебе плачеше безспир, а от време на време едно девойче в дъното на туристическия салон изхленчваше, преди да захапе отново ръката си. Никой друг не издаваше и звук.

Наблюдаваха новата власт.

Като всички хора, сто и осемдесет и четирите пътници на борда на NQ 033 несъзнателно бяха разбрали, че животът им сега бе в ръцете на други. На държавни чиновници, полицаи, съдии, политици, на онези, които ръководят големите индустриални конгломерати: те бяха силите, които в едно и също време заговорничеха, за да ги лишат от свобода на действие, и ги убеждаваха, че никога не са били по-свободни. Свободна воля, свободен избор: това бяха големи илюзии, но те обичаха илюзиите. Сега обаче пътниците бяха изправени пред съвсем различна реалност.

След като чуха думата Медина по вътрешната радиоуредба, петима мъже станаха едновременно от местата си. Четирима други ги последваха толкова бързо, че изглеждаха като да са по-скоро от един и същи екип, отколкото противници. Въпреки численото неравенство, шансовете бяха на страната на израелците, защото знаеха какво могат да очакват, докато противниците им не знаеха. Ако левият двигател не се бе повредил, победата на израелците не би била под съмнение. Но когато самолетът се наклони и пропадна с неколкостотин метра, шансовете се разплескаха върху пода на машината, заедно с деветимата мъже, в чийто ръце бе съдбата на пътниците. Арабите бяха с частица от секундата по-бързи и това бе всичко.

Пътниците от първа класа бяха изпратени в туристическия салон, заедно с екипа на стюардите. Един въоръжен терорист охраняваше бизнес класата, двама други стояха до тоалетните в дъното на самолета, откъдето можеха да държат под прицел целия туристически салон. Фуад се зае с четиримата израелци, които се бяха издали като се изправиха да предотвратят отвличането. Не откри оръжие, а колекция от странни вещи: аерозолни флакони, които изглежда не работеха, ножчета за писма със странно оцветени лезвия, запалки, които не искаха да се отворят. Прибра всичко това, преди да накара израелците да легнат на пода, с ръце на врата, докато Селим не се върна и не му помогна да ги завърже здраво.

Всички, освен Дани Нейман, на място 24Н. Дани не се надигна с другарите си: беше се подчинил на заповедта и остана на мястото си; първоначалното намерение на Рафул бе да го държи в резерв. Сега той гледаше с каменно изражение напред и се чудеше дали фалшивият му кувейтски паспорт щеше да издържи проверката, припомняше наум арабския си, молеше се с цялата си страст Рафул да бе още жив.

Роби също желаеше Шарет да оживее. Терористите бяха надвили израелеца и го бяха захвърлили на празното място до момчето, където той лежеше като безформен чувал брашно, а и лицето му имаше същия цвят. По бузите му се стичаше кръв и цветът й подсилваше бледността му. Роби искаше да говори с някого, необходимо му бе утешението на баща му, но разполагаше единствено с този изпаднал в безсъзнание непознат, който бе отпуснал обляната си с кръв глава на гърдите си в драматичната поза на строшена кукла.