Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 15

— Виждате ли — продължи той, — аз съм преподавател по право и съм поканен в Куала Лумпур от някои висши тамошни магистрати. Вижте…

Той извади писмо от приятелите си в К.Л., закри долната му част и не спря да бъбри, докато погледът на служителката се стрелкаше между него и листа.

— Това е синът ми, четиринайсетгодишен е и никога досега не е летял; ще ни чакат на летището, нещо като делегация впрочем… (привлекателна усмивка, неодобрителен жест). Ще бъде доста неудобно, ако британският консул и деканът на Юридическия факултет се явят на летището в К.Л., а аз не се появя.

— Но вие имате място, мистър Рейли.

— Да, но не бих могъл да пътувам без сина си. Къщата е вече запечатана и той няма къде да отиде; искам да кажа какво би могъл да направи — да иде на хотел и да прекара следващите осем седмици там ли?

— Може да се появи свободно място към края на седмицата.

— Съжалявам. Но или и двамата, или никой.

Тя прехапа устни. Колин продължи да й се усмихва по начин, който й допадаше. Тя знаеше, че той знае, че тя изобщо не е виновна за случилото се.

— Почакайте да разменя някоя дума с шефа си — избъбра тя и стана от столчето си.

Колин погледна сина си. Колин знаеше, че Роби знае, че сам е виновен за всичко.

— Не се безпокой — рече той и сложи ръка върху рамото на Роби. — Все ще измислят нещо.

Но какво? — изпищя някакъв глас в главата му. Роби отмести ръката му, отиде и се облегна на опустялото бюро, за да не може Колин да види лицето му.

— Мистър Рейли… — Служителката се върна и се наведе напред, за да го призове към поверителен разговор. — Ще ви бъда много благодарна, ако не споменавате за това — рече тя, — защото ще ви дадем място в бизнес класата.

Колин кимна сериозно, питаше се дали тя знаеше за тази ирония на съдбата: нали бе сменил своя билет в бизнес класата, за да може да пътува и Роби!

— Благодаря ви, мис. Помогнахте ни страшно много, бих ли могъл да узная името ви?

— Патси.

Но тя вече се бе разбързала много; за по-малко от минута обработи багажите им, след което плъзна по плота към тях две бордни карти с лицето надолу, като че бяха мръсни фотографии и искаше да се отърве от тях.

Вече в безмитния магазин Колин са засуети каква точно марка малцово уиски да вземе за Фадилахови — домакините им в Малайзия.

— Честно казано, не разбирам какво ти става, тате, с тези твои големи решения. Първо въртележката, сега пък уискито.

— Да, ужасно. Решението да те взема с мен бе далеч по-лесно, макар то да не бе чак толкова важно.

— О, ти си… — Роби вдигна юмрук и го стовари върху ръката на Колин. Сетне усети тона му и реши бързо да се възползва. — Ти и мама бяхте ли решили да ме имате или беше просто… нали разбираш?

— Мисля да се спра на Гленливет. Дали е било просто едно бързо чукане в тъмна нощ?

— Татко!

— Уф, извинявай, забравих. — Почти бяха стигнали изхода и Колин затърси бордната си карта. — Никога не ми е падал сгоден случай да ти разкажа за птичките и за пчеличките, нали?

И тогава се случи онова. Двама араби се пробиха път покрай тях, бутнаха Колин така, че залитна. Кракът му се подхлъзна по полирания под и той неловко падна. Бутилката се изплъзна от ръцете му и макар да бе в картонена кутия, по звука се разбра, че се бе строшила.