Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 13

Остави тюлената завеса да се изплъзне от ръката й, устните й се свиха презрително, като си спомни шумните европейци, които бе видяла да се изсипват предишната вечер от бара. Е, имаше и правоверни, с червено-бели чалми, със саудитски акцент — толкоз котараци в търсене на отдушник за небогоугодните си жажда и похот. Измет… но доходна измет, много доходна даже, винаги готова да плати за смъртта и разрушенията, които Лейла въздаваше — поръчките на саудитците винаги носеха добри доходи.

Арабите в бара не бяха истински араби, досущ като онези псевдопринцеси, които често обсаждаха Хамра — търговският район на Бейрут от нейното детство — и се мъчеха безуспешно да подражават на европейската аристокрация.

Сребърната каничка за кафе бе студена. Позвъни на обслужването по стаите и направи поръчката си с минималния брой думи. Тъй като не бе говорила цял ден, гласът й се стори чужд и на самата нея.

Тези хора не бяха истински араби. Те дори не бяха истински хора.

Някога бе съществувала една къща, където живееха и се обичаха истински хора.

Ярзе, с изглед към крайбрежната улица на Бейрут, с недоразвитите му небостъргачи, с червените керемиди на покривите и белите стени на къщите, оцелели сред бетона. Триетажна къща с Г-образна форма, наричана Хариф. На арабски — есен; намираше се недалеч от официалната резиденция на американския посланик; завиваш от пътя и минаваш през винаги отворените порти от ковано желязо, изкачваш се по стръмната алея, която се вие спираловидно досами дъбовата входна врата. Вътре — хладина и покой. Покритият с изящна мозайка под те мами навътре, минаваш покрай много врати, всичките отворени, винаги отворени, за да стигнеш до френските прозорци в дъното, които гледат към градината.

Лейла се връща от училище, прекосява тичешком цялата къща, неспособна да види нищо друго, докато не изскочи отново на ослепителното слънце. Но това е нейното лично слънце — дядо й, седнал под дървото джакаранда в люлеещия се негов трон до мраморния басейн, задрямал е, не усеща как сенките от листата пробягват по лицето му; Дядо! — ще изписка тя, той ще се сепне тъй силно, сякаш по тялото му е минал електрически ток, ще остави книгата (винаги имаше книга) да падне от скута му, заедно с дебелия абаносов бастун със сребърна дръжка; ще се наведе да ги вземе, но Лейла винаги го изпреварва, избутва всичко настрани в стремежа си да се настани в скута на стареца, да обвие с ръце врата му и да зарови лице в сивата му брада, която ухае на латакия и на португалски парфюм.

Сетне ще дойде Азиза, скръстила ръце както винаги; слугинята Азиза, навярно някъде съществуваше документ, в някой регистър или министерство да речем, където професията й е записана като слугиня, защото не можеш да определиш службата й като обичана. Но може би не. Лейла се надява да не е така. Знаеше, че дядо сигурно бе проявил достатъчно такт, за да я впише като леля, защото такъв си беше той. Азиза ще го смъмри за молбата му за купа ягоди или парче от онзи чудесен млечен шоколад от Нестле, който само той знаеше откъде да купи; Чух, че днес била ужасна в училище — ще изроптае Азиза. — По английски има тройка, mais c’est affreux!