Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 17

— А какво мислят родителите ти? О, баща ти беше умрял, нали така ми каза веднъж?

Колин кимна. Почти не бе разговарял за родителите си, откак бе пристигнал в Оксфорд.

— Познаваш ли Андрю Смит? — попита той.

— Следва история, нали?

— Точно той. Бяхме съседи две години. И веднъж годишно споменаваше, че щял да ходи през уикенда на гости на роднини в Уинчестър; един ден разбрах, че имал предвид родителите си. Което долу-горе е същото и в моя случай.

— Майка ти е труден човек, така ли?

Колин само изсумтя.

— Поне не може да ми попречи да живея сам живота си — отвърна след малко, продължаваха да си пробиват път сред тръстиките. — Имам малко пари, благодарение на завещанието на баща ми и тъй нататък. Но не много. — Хвърли кос поглед на спътника си.

— И не се задава никаква богата съпруга.

Марк се засмя. Той самият наскоро се бе сгодил за момичето, в което се бе влюбил по време на първата си седмица в Магдален; баща й притежаваше казина, керамична фабрика и маса други неща. Скоро, помисли си Колин, щеше да притежава и Марк Стамфорд.

— Ти си безценен — додаде все още засмян Марк. — И ще намериш живота за далеч по-лесен, ако спреш да се мотаеш и си намериш подходящия човек.

— Ще послушам съвета ти. Наблизо има едно място, където можем да пием чай.

Когато Колин зави наляво и навлезе в ливадата, Марк го последва без да се замисли, доверяваше се на приятеля си, макар и тревата да бе висока до кръста. Отвъд горичката, която обрамчваше полето, се простираше обширен район — ако се съди по вида му, наполовина частна собственост, наполовина общинска: две препълнени кофи за смет подсказваха, че оксфордският градски съвет нямаше много-много думата какво става тук, единственият тесен изход към магистралата бе блокиран от два варела и два пръта, оформящи буквата X.

— Проблемът е в това, че нито едно момиче не е достатъчно добро за теб — подметна Марк, докато навлизаха в горичката.

— Едно може би става — уточни Колин.

Спря толкова рязко, че Марк се бутна в него, обърна се и сложи ръка на гърдите му.

— Не мърдай.

В първия момент Марк не разбра какво бе видял Колин. Стояха на около пет метра от просеката, никой не можеше да ги види. Едно момиче навлезе в полезрението му. Обърна глава и видя бял форд, паркиран на пътчето, очевидно момичето бе вдигнало бариерата да мине, след което я бе възстановило; не се виждаше никакъв друг вход.

— За Бога… — думите изскочиха сами от устата на Марк. — Познаваш ли я?

Колин леко придърпа Марк обратно в горичката.

— Не — прошепна, — но бих искал да се запозная.

Обектът на вниманието им не показа никакви признаци, че ги е забелязала. Беше облечена в чифт прилепнали бели панталони и тъмносиня, спусната свободна над тях блуза. Крачеше напред-назад с мушнати дълбоко в джобовете ръце и платът се бе изпънал на дупето й така, че наподоби на Колин на праскова. Когато се обърна, той зърна лицето й, вече познато му от множество предишни тайни наблюдения: кожата й бе светла, но би познал, че не е англичанка, дори и да не бе успял да научи името й чрез една нейна състудентка в Сейнт Ан. Момичето с прасковеното дупе се наричаше Ханиф. Лейла Ханиф.