Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 11

— Две. Тате, досега не успях да ти благодаря като хората за това пътуване.

Колин се усмихна.

— Няма нужда. А и освен това вече ми благодари.

— Искам да кажа, че можеше просто да ме хвърлиш на Мюриъл, нали разбираш?

Мюриъл бе майката на Колин — истинска досадница.

— Жестоко и незаслужено наказание, старче; забранено е от конституцията.

Роби се засмя.

— Майките понякога могат да са много жестоки. — Пауза. — Нали?

Мълчание.

— Тате, аз…

— Пети изход, страхотно, следващият е нашият. Все още разполагаме с маса време.

Колин се взираше в огледалото за обратно виждане с необичайна напрегнатост, сякаш следващият ги камион се бе превърнал в динозавър.

Роби се взря в книгата с карти, разтворена на коленете му, търсеше алтернативен маршрут и не го намираше. Искаше да говорят за майка му. За Лейла. Когато тя изчезна, отпървом я намрази; що за чудовище е онова, което ще изостави семейството си? Освен това и плака, много плака. Вече не я мразеше, но имаше неща, които трябва да узнае. Например: защо мама и татко са се развели? Нима вината за това, че родителите му не са се разбирали, е негова?

Винаги, когато си помислеше за майка си, изпитваше по-скоро тъга, отколкото гняв. Но тъкмо тъгата го обезсилваше, гризеше го и му бе писнало от нея.

— Тате…

Думата излезе приглушена; усети се доловимо потрепване в тона му. Колин тъкмо завиваше от магистралата, насочил се към отбивката. Робин не искаше да нарушава съсредоточеността му, наистина не искаше, но…

— Тате, става дума за мама. Бих искал да…

— Извинявай, Роби, един момент: към кой изход трябва да се насочим? — Тонът на Колин бе почти панически. — Накъде трябва да хванем сега?

— Аз…

— Бързо! Трябва да взема решение…

— Но аз не…

— Ами виж билетите, за Бога! О, по дяволите, пропуснахме го!

Продължи да кара, придържайки се към вътрешната лента, докато Роби се боричкаше с ключалките на куфарчето.

— О, хайде, хайде!

— Намерих го, трябва да… чакай… — Роби отвори кориците на картонената папчица, в която туристическата агенция им бе пратила билетите. — Трети терминал!

Колин неочаквано се разсмя. Не силно, само сякаш въздъхна. Леко извърна глава, колкото да види страдалческото изражение на Роби и да му намигне. Роби се разсмя също тъй неуверено.

— Дами и господа — рече високо Колин, — това е третата ни обиколка с въртележката на Хийтроу. И сега, следвайки всеобщата молба, нека направим още едно кръгче.

И го сториха. Почти не виждаха нищо от смях, а той затвори онази пропаст, която заплашваше да развали първия великолепен ден от ваканцията им. Но закъсняха. Толкова закъсняха, че като стигнаха до бюрото на контролата, Роби вече не разполагаше с място, защото го бяха взели за неявил се пътник.

20 юли, 04:50 часът

Бахрейн

Паспортът бе френски, името, изписано на първата му страница, бе Сюзана Дюклерк — и двете бяха фалшиви. Поставен бе точно в края на обикновената дървена масичка; ако се съди по това как го е оставила собственичката му, досами диска Кибла, който сочи посоката към Мека, то той принадлежи на методична, спретната жена с чисти помисли. До него лежи самолетен билет първа класа от Бахрейн до Куала Лумпур, пътнически чекове на стойност две хиляди долара и черна чантичка от Етиен Айгнер. На масичката нямаше нищо друго.