Читать «Последният му полет» онлайн - страница 6

Като бенгалски огньове. Пламнат-угаснат.

А всъщност долу е ад. Ад! Нима не знае що значи бомбардировка? Всяко пламъче, всяко бяло цветенце е ужас, ураган, що помита къщи, разкъсва хора… Само преди една година той беше в Лондон. Сирените пищяха отбой, еднакво зловещо както тревога, така и отбой. Той се измъкна от скривалището и пое към гарата замислен. Едно е във въздуха, като орел, където можеш да се бориш, да падаш или да побеждаваш — друго е долу, зарит като плъх под земята, слаб, безпомощен, да очакваш от слепия случай живот или смърт… Гарата беше далече, а улиците затрупани с тухли и хоросан. Отстрани стърчаха зловещо порутени стени. Димяха съборени греди. Лутаха се обезумели хора… Внезапно до него пристъпи един господин, четиридесет-петдесет годишен, с черен костюм, омацан с вар, и по чорапи. Личеше, че е джентълмен и все пак — по чорапи.

— Моля ви — обърна се той с безупречен тон. — Ако обичате, светнете с фенерчето си! Знаете, изпуснах си ключа и не мога да вляза в къщи… Живея отсреща…

А беше ясен, слънчев ден и от цялата сграда стърчеше само вратата.

Смутен, заекващ неловки извинения, той бе побързал да избяга от полуделия човек.

Задъхани, суетящи се хора ровеха в развалините и извличаха обезобразени, неузнаваеми човешки трупове.

Една жена стоеше насред пътя и пищеше, простряла ръце нагоре, където висеше на електрическите жици детето й, превърнато в кървав парцал…

Долу пламъчетата лумваха и угасваха.

И там е същото — както в Лондон… Може би в този миг литва във въздуха къщата, където е роден, може би Милка пищи сред улицата, изгубила детето си… Може би…

О, войната по начало е свинщина, но това, което прави той… Участвувал е в много бомбардировки, но те не бяха такива… Бяха срещу чужди градове, непознати — все едно разгъната карта, план… А тук, където познава всяка улица, където от всяко кътче пази свиден спомен…

— Месери от изток! Внимание! Месери! — прозвуча гласът от бонето.

Спомените изведнъж се стопиха, разгонени като врабци, остана едно — летецът-изтребител, Ястреба, победителят в толкова въздушни битки, — остана страстта за победа…

Той изви лоста и връхлетя надолу, където бърза наедряваха няколко тъмни чертички — месершмитите.

Върху кръстачката на прицела кацна един, но с ловък лупинг отскочи срещу командирския самолет. Засвяткаха бордните оръжия. Кръстосаха се светещите траектории. Двата противника се срещнаха и се разминаха.

— Не улучи! — изръмжа пилотът, но млъкна тозчас. Радиобонето пропусна кратък стон и млъкна, а лайтнингът взе да се мята непокорно, от опашката му изригна бял дим, източи се дълга бухнала опашка и полетя надолу в бездната.

Зададе се втори месершмит!

Ястреба опря пръст в спусъка, уверен в себе си, спокоен. Противникът откри огън отдалече. Белите лентички зашариха встрани.

„Новак!“ — помисли пилотът.

И продължи да дебне. Още миг! Машините връхлитаха една срещу друга. Отсреща, в противниковата кабинна, се мяркаше лицето на летеца, а от дулата отскачаха бързи искри.