Читать «Последният му полет» онлайн

Петър Бобев

Последният му полет

Ятото бързо набираше височина. Огреният от слънцето, назъбен като трион италиански бряг, в който се стържеха налитащите вълни, потъваше някъде назад, избледняваше и се стопяваше в мъглявината на морските изпарения. Отдолу блестеше Адриатика, огромен, лъскав като син сатен, нагънат в леки копринени тръпки и ошарен в чудна мозайка от белите отражения и тъмносините сенки на облаците.

Последен полет! Последен полет!

И край! Край на този неспирен кошмар — войната! Край на ужаса пред връхлитащия вражи самолет, пред зловещо зиналите дула на оръжията му, пред бляскащите огънчета от тези дула, пред сребристите дири на снарядите, опасващи самолета в коварната си паяжина, сред която дебне смъртта…

Най-сетне изминаха определените полети и сега го чака наградата, заслужената награда. Ще се прибере пак там, в Илиноис, ще купи работилницата на бай Спиро, ще си вземе вила и кола, ще заживее охолно.

Ще опита да забрави войната! Ще престане да се събужда нощем, облян в пот… Огън, пламъци, пламъци, които избухват отвред, и пропадане, падане, падане в някаква бездънна пропаст…

„Ястреба“ — тъй го наричаха в ескадрилата. Досега, след толкова схватки, винаги се измъкваше невредим. И все пак подир всяка победа, когато проследяваше надолу пламтящата спирала на простреляния противник, някакво досадно чувство стягаше гърдите му, задушаваше доволството от победата, сякаш шепнеше: „Е, добре! И този път се отърва. Но следващия, следващия?“

Машината ревеше и се възземаше стремглаво нагоре, притиснала тялото му към седалката. Набъбналите кумулуси, чиито основи сякаш бяха отрязани с нож, връхлетяха върху му. Неволно пилотът стисна лоста. Машината се вряза в блестящата пара, изчезна в белия хаос, в някакъв странен свят, без време и без посока. Секунда-две-три — изведнъж самолетът се откопчи от лепкавата прегръдка на мъглата, небето отново засия, слънчевите отблясъци затрептяха по двата му корпуса.

Най-сетне край!

Ще се прибере, ще се ожени, бащата на Елиз вече няма да пречи… Елиз, откога не бе я виждал! Споменът за нея, поизбледнял сред всекидневните опасности, сред разгулните нощи при кратките отпуски, отново се избистри. Сякаш жив, пред него, върху кръстачката на мерника, изплува един мил образ с дяволита усмивка и две сини очи, които стопляха сърцето му.

Що ли биха казали другите летци, ако можеха да надзърнат в мисълта му? Гледайте, гледайте — ще се задавят те от смях в бара, пред празните бутилки, — нашият Ястреб, летецът без нерви, героят с цяла шепа медали за храброст — мечтае за дом, за жена, за деца…

Наоколо прелитаха белите облачни купни, накъдрени, релефни като приказни снежни дървета край препускащ влак, прииждаха и отскачаха назад, надолу и назад.

С привично движение летецът оправи тръбата на кислородния апарат, намести очилата.

Ястреба — летецът без нерви!

А ако знаеха…

Внезапно облачната завеса свърши, сякаш някой невидим великан бе издърпал назад огромно снежно-бяло руно. Морето отново лъсна, далечно, недействително, някак причудливо вдълбано от височината като синя чиния.