Читать «Последният му полет» онлайн - страница 5

— Ти си авиатор, нали? — запита Джим.

— Бях.

— Ела! Търсят дубльор, за филм. Нали не държиш много за кожата си?

— Сега — никак!

Така гладът отново го направи летец. Премяташе се из въздуха, правеше луди лупинги, бесни свредели, пикираше… и винаги оцеляваше…

Черния гологан!

Когато избухна войната, той се записа доброволец. Не се посрами. Би се честно, не отстъпи нито веднъж, свали цяла дузина противници и сега заслужено очакваше наградата…

Подтискана отдавна, някаква досадна мисъл изплува в главата му:

— Награда, значи — като наемник…

— Глупости! — махна той с ръка. — Така е в живота: или печелиш, или губиш… Така е и във войната… Няма значение за какво се биеш и срещу кого… Ако не го свалиш ти, ще те свали той.

— Като наемниците, нали?

Металическият глас в слушалките отново запращя:

— Внимание! Внимание! Наближаваме обекта!

Пилотът отпусна лоста. Насреща изникна притъпеният бял конус на Витоша, нащърбен от извивките на Владайската река, която просветваше в сините сенки на пролома. До нея Люлин, Санаториумът, Кърлежът… А зад тях — пространно езеро от мътен дим, който забулваше София… неговата София…

Болезнена спазма сви гърлото му. Не, не биваше да го пращат тук. При все че бе надраснал всички предразсъдъци, всички празни чувства… При все че бе станал суров, твърд, истински рицар на въздуха…

Все по-ниско и по-ниско, в стесняващи се спирали, слизаха изтребителите, а дълбоко под тях пъплеха бавно, неуловимо летящите крепости. Наоколо взеха да се пукат бели облачета. Артилерията се опитваше да им прегради пътя.

През снежното поле се точеше на изток тънка кална ивица — Цариградското шосе, по което се изнизваше цял керван автомобили, един след друг, един след друг, все в една посока — навън, по-далеч от застрашения град.

„Така е! — обхвана го някакво неизпитано досега раздразнение, някаква гневна погнуса изпълни сърцето му. — Бягат. Както в Лондон. А другите остават. Как ще бягат? Пеша ли? Тези, които докараха войната, бързат да се измъкнат. Но после пак ще се върнат, ще държат речи, ще ронят престорени сълзи над безкрайните редици ковчези…“

Мъглата се поразсея и под нея изплува градът, пъстра плетеница от правоъгълни шарки, насечена с правите линии на булевардите. Грейна златният купол на Александър Невски.

И ето — ту тук, ту там по тази странна плетеница заблещукаха огнени искри — пламнат-угаснат, а на местата им изригнат бели облачета. Като цветенца, като хризантеми. Ту тук, ту там. Бомбардировачите бяха почнали работата си.