Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 26

Нямаше бяла кола, която да дебне пред хладното стъкло на прозореца на спалнята.

След като не ги виждаш, значи имат големи майстори на наблюдението.

„Или просто не са тук — помисли си Кондора. — Или се е случило нещо друго.“

Днес, ще се случи днес.

Кондора пусна бялото перде и то отново закри прозореца му.

Докато използваше тоалетната, не погледна в огледалото на шкафчето, пълно с наркотична трезвост.

Каквото и да предстои, налага ли се да тръгнеш, просто тръгваш.

Не погледна в огледалото и докато си миеше ръцете.

Излезе от банята още докато гъргореше водата от тоалетното казанче.

Слезе по стълбите като морски пехотинец на пост. Тюркоазената врата беше затворена. В дневната не откри спотаил се нинджа. Стената с тайните изглеждаше непокътната. Не го чакаше и вампир в банята на долния етаж. Не поглеждай в огледалото! През решетката на задната врата видя, че в клетката на позагнилата сива дървена ограда около задната му веранда от светло обработено дърво не дебне никой, там беше единствено самотният японски клен.

Натисна малкия ключ. Чудо — настана светлина. Напълни чайника върху газовата печка и със свистене запали синьото пламъче. Вин смля кафето си. Изхвърли старата запарка и приготви кафеварката за новата доза. Сетне зашляпа нагоре с боси крака, за да се преоблече. Докато заври водата.

Облечен с раздърпан черен спортен екип, с бели чорапи и китайски черни обувки с твърди подметки за кунгфу, мъжът с прошарената коса трябваше да внимава да не се подхлъзне по дървените стълби, докато слиза, за да спаси разпищелия се чайник.

Ще пиеш кафе по-късно:

Ако не може ръцете ти да са стратегически пълни, постарай се да бъдат оперативно празни.

Дръпна резетата и отвори със замах тюркоазената врата.

Никой не стреля по него.

Не видя някой да се спотайва сред колите, паркирани от двете страни на улицата, край прозорците на съседните къщи, по покривите. Край него избоботи градски автобус. Служители, които отиват на работа. Жители на града.

На стълбите отпред го очакваха „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, опаковани в тънко фолио. Внесе ги вътре и заключи външната врата. Остави вестниците върху плота в кухнята. Хладилникът не избухна, когато отвори вратата, за да извади кутията с мляко от крави, третирани с антибиотици. Наля мляко в чашата си, добави кафе и остави чашата върху плота. Измъкна „Поуст“ и „Таймс“ като кондоми от опаковките им. Пусна сателитния си приемник и оттам гръмна гласът на покойния Уорън Зевон, който пееше: „Адвокати, оръжия и пари“…

Облечен с цивилни дрехи майор — разузнавач от морската пехота, държи наръч вестници в някаква стая във Вашингтон. В Никарагуа се води неособено тайна война. Убит е таен агент в Лос Анджелис. Морският пехотинец не знае, че съществуваш, ти си тайното му подкрепление, пък и защо, защо четеш хороскопите във вестниците?

„Ехо! — призова Вин мислено новите привидения. — Кои сте вие?“

Но после просто ей така, като парата, издигаща се от чашата с кафето му… Изчезнаха.

Явно лекарствата не действаха.

Да!

Божичко, прочете новините. Не откри името си в репортажите, които би трябвало да бъдат реални, и сред хората, които би трябвало да са мъртви. Изпи две чаши с кафе. Знаеше, че когато комиксите от вестниците изчезнат, ще му липсват. Ходи още два пъти до тоалетната (обичайно беше). И нито веднъж не погледна в онова огледало на долния етаж, не хвърли нито един поглед.