Читать «Последната миля» онлайн - страница 18

— Разбира се, Еймъс.

— Оценявам това.

Джеймисън остана изненадана. Декър рядко благодареше за каквото и да било.

— Искаш ли да се освежиш? — попита дипломатично тя. — Знам, че си шофирал часове наред. Явно не си спирал за почивка.

— Така е. Ще трябва да се пооправя, но нямам много дрехи.

— Ако искаш, можем да отидем на пазар преди срещата.

— Може би след това.

— Когато кажеш, Еймъс. На твое разположение съм.

— Не е нужно да си толкова мила с мен.

Джеймисън знаеше, че за разлика от останалите хора Декър е доста буквален в своя изказ.

— Мисля, че в живота и на двама ни настъпиха големи промени, затова трябва да си помагаме. Може пък след време аз да си харесам някой случай и да те помоля за подкрепа, нали така?

Декър я изгледа замислено и кимна.

— Трудно ми е да те разбера понякога, сложна личност си ти.

— Мога само да се надявам, че е така — отвърна тя с усмивка.

6

— Как да си върна двайсет години от живота? Можеш ли да ми отговориш на този въпрос? Как?

Мелвин Марс седеше срещу адвокатката си в стаята за свиждане в затвора.

Мери Оливър бе на трийсет и пет, с късо подстригана кестенява коса и искрящо зелени очи зад очила с правоъгълни рамки. Красивото й слабо лице бе осеяно с лунички.

— Не можеш, Мелвин — отвърна тя. — Нищо не можеш да направиш. Предлагам да не избързваме, тъй като още не са потвърдили показанията на Монтгомъри.

— Не познавам този човек. Никога не съм го срещал. Дори не подозирах за съществуването му, докато ченгетата не ми казаха за него. Затова не могат да заявят, че аз съм му платил да убие родителите ми. А не успеят ли да го докажат, трябва да ме освободят, нали така?

Оливър прелисти купчината с документи пред себе си.

— Нещата не са толкова прости. Да оставим правосъдието да си свърши работата.

Марс скочи от стола си и заби юмрук в стената, в резултат на което едрият надзирател, застанал в средата на помещението, го изгледа строго. Беше достатъчно далече, за да не чува разговора им — стига да не говореха прекалено високо, — но достатъчно близо, за да се намеси в случай на необходимост.

— Правосъдието? Ако правосъдието работеше както трябва, нямаше да се озова тук. Те съсипаха живота ми, Мери!

— Съвсем естествено е да се чувстваш използван и предаден, Мелвин. Напълно нормално е да изпитваш гняв.

Марс едва се сдържаше да не фрасне нещо, каквото и да било. Но тогава видя надзирателят да плъзва ръка към палката. Видя и устните му да потръпват от нетърпение да срита задника му.

Дай ми повод, мръснико. Само ми дай повод.

Марс се успокои и седна.

— Колко още трябва да чакам? — попита той с нормален глас.

— Никой не може да определи каквито и да било срокове поради необичайното естество на случая — обясни адвокатката, която изглеждаше облекчена, че клиентът й започва да се държи разумно. — Но ще направя всичко, което е по силите ми, Мелвин. Обещавам. Няма да ги оставя да си поемат дъх. Ще ги притискам непрекъснато. Кълна се. Ще ги затрупам с лавина от искания.

Той кимна.

— Не се съмнявам, че ще го направиш.