Читать «Последната миля» онлайн - страница 17

— Виждам, че си проучил въпроса — отбеляза сухо Богарт.

Настъпи продължително мълчание.

— Ами ако Марс наистина не е убиецът?

— Тогава е Монтгомъри.

— Ами ако не е нито един от тях? — попита Декър.

— Защо някой ще си признава… — Богарт не довърши изречението. Изглеждаше смутен. — Добре, вярно, че това се случи при последното ни разследване, но въпреки това…

— Не може ли… екипът ни поне да обсъди случая? — попита Декър.

Богарт се замисли.

— Възнамерявах да ви предложа няколко други, след което да изберем един от тях с гласуване. Имаме възможност да проявим подобна гъвкавост.

— А можем ли да лобираме за определен случай? — попита Джеймисън.

— Не виждам причина да не го правим — отвърна Богарт. — Нямам нищо против демокрацията — добави с усмивка той.

— В такъв случай смятам, че трябва да разследваме случая „Марс“ — настоя упорито Декър.

— Ще се опитаме да убедим останалите, Еймъс — побърза да добави Джеймисън. — Както предложи агент Богарт.

Декър впери поглед в лаптопа. Богарт и Джеймисън го наблюдаваха. Знаеха, че може да бъде изключително упорит и неотстъпчив, когато си науми нещо. И знаеха, че не е в състояние да контролира подобни импулси. Така беше устроен.

— Тъй като пристигна доста рано — каза Богарт, — промених часа на срещата. Ще се съберем днес в два следобед вместо утре. — Погледна измачканите дрехи на Декър и рошавата му коса. — Ще те оставим да се оправиш и ще те вземем в два без петнайсет. Не е далече.

Декър понечи да каже нещо, но размисли, кимна в знак на съгласие и отново се загледа в лаптопа.

Богарт стана, но Джеймисън не помръдна от мястото си. Когато я погледна, тя каза:

— Ще се видим по-късно.

Агентът на ФБР се обърна към Декър.

— Еймъс, радвам се, че се присъедини към екипа.

Декър продължи да се взира в лаптопа, а Богарт си тръгна.

— Толкова много промени за толкова кратко време — каза Джеймисън.

Той сви рамене.

— Какво те привлича в случая на Марс? — попита тя. — Обстоятелството, че сте играли футбол един срещу друг?

— Не смятам за обичайно някой да си признае току-така престъпление, което е извършил преди толкова години.

— Както се случи по време на разследването на смъртта на семейството ти?

Декър затвори лаптопа и се облегна на стола.

— Разкажи ми за останалите от екипа.

— Запознах се само с Лиза Девънпорт, клиничен психолог от Чикаго. Тя е между трийсет и пет и четирийсет, симпатична на вид, държи се много професионално.

— Как ще процедираме? — попита Декър.

— Богарт вече обясни, че ще гласуваме кой случай да поемем.

— Но някой ще трябва да подбере случаите, които да обсъдим. Да подготви номинациите, така да се каже.

— Прав си — отвърна Джеймисън и посочи папката. — Това са случаите, които ще разгледаме. Сториха ми се страшно интересни. Но Богарт вече каза, че можеш да добавиш към тях случая на Марс.

— Не каза нищо подобно. Заяви, че той е извън нашата юрисдикция, но че можем да се опитаме да убедим останалите да го поемем. Работата е там, че загубя ли гласуването, няма да се захванем с него. — Той я погледна и попита: — Мога ли да разчитам на гласа ти?