Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 2

— Ела насам, съкровището ми — казвам. — Ела, ей сегинка ще ми млъкнеш.

Протягам ръка. Той пляска с крила и кукурига. Менгушите му са повече сиви, отколкото розови, и треперят нервно. Опитвам се да си спомня на каква възраст е. Маря няма да ми прости, мисля си аз. Но протегната ми ръка остава да виси във въздуха.

Защото още преди дори да съм докоснала петела, той тупва в краката ми.

* * *

Маря казва, че ще й се пръсне сърцето. Значи трябва аз да го направя.

Тя седи при мен на двора и си секне носа в карирана носна кърпичка. Извърнала е глава, за да не гледа как скубя отпуснатите пера и ги хвърлям в една найлонова торбичка. Из въздуха се носи перушина.

— Той ме обичаше — казва тя. — Винаги, когато влизах в двора, той така ме поглеждаше.

Торбичката е наполовина пълна. Константин лежи на скута ми, вече едва ли не е неприлично гол. Едното му око е наполовина отворено и гледа към небето.

— Виж — казва тя. — Той изглежда така, като че ли още ни чува.

— Едва ли е останало нещо, което вече да не е чул от теб.

Казах самата истина. Маря винаги си приказваше с него. Това ми дава повод за опасение, че от сега нататък ще ми се наруши спокойствието. Всички хора освен мен имат нужда от някого, с когото да си говорят, а пък Маря особено много. Аз съм й най-близката съседка, парцелите ни са отделени само чрез оградата. А тя някога може и да е била истинска, но сега не е. Вече е повече представа, че тук някога е имало ограда.

— Разкажи най-сетне какво точно се случи — гласът на Маря е като глас на вдовица.

— Вече хиляди пъти ти разказах. Излязох, защото той грачеше, след което изведнъж падна от оградата. Точно в краката ми.

— Да не би някой да го е проклел.

Кимвам. Маря вярва в такива неща. По лицето й се стичат сълзи и потъват в дълбоките бръчки. При това тя е поне десет години по-млада от мен. Откъм образование не е стигнала много нагоре, по професия е доячка, обикновена жена. Тук няма дори крава, но пък има коза, която живее с нея вътре в къщата и заедно гледат телевизия, когато телевизорът работи. Така Маря си има за другар едно дишащо създание. Само дето козата не може да отговаря на въпросите й. Затова отговарям аз.

— Че кой пък да го прокълне глупавия ти петел.

— Шшшт. Така не се говори за покойник. И освен това хората са зли.

— Хората са мързеливи — казвам аз. — Ще го сготвиш ли?

Тя махва с ръка.

— Добре. Тогава аз ще го сготвя.

Тя поклаща глава и поглежда плахо в торбичката с перата.

— Всъщност исках да го погреба.

— Трябваше да го кажеш по-рано. Сега до тялото ще се наложи да положиш и перата, та неговите хора на небесата да не му се подиграват.

Маря се замисля.

— Ах, какво пък. Ти го сготви и ми дай половината от супата.

Знаех си, че така ще приключи всичко. Рядко се случва да ядем месо, а Маря по принцип си е ненаситна.

Поклащам глава и дърпам сбръчкания клепач над стъкленото око на петела.

* * *

Това с небесата го казах просто ей така. Аз не вярвам в такива неща. Искам да кажа, че вярвам, че има небе, което е над главите ни, но знам, че мъртвите ни не са там. Дори и като малко момиче не вярвах, че човек може да се сгуши из облаците като в пухена завивка. Вярвах, че могат да се ядат като захарен памук.