Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 6

— Аз съм вече стара, нищо повече не може да ме облъчи, а ако пък съм облъчена, заради мен няма да настъпи краят на света.

И тя подсуши очите си с такова движение, от което можеше да се разпознае, че е хирург.

— Няма да идвам да те виждам.

— Знам — отвърнах й аз, — но ти така или иначе не идваше често.

— Това обвинение ли е?

— Не. Намирам го за правилно. Никой не е задължен да виси при старците си.

Тя ме погледна малко накриво, както ме беше гледала понякога преди много години, когато още беше малка. Не ми повярва. Но аз си мислех точно това, което й казах. Няма какво да прави при мен и не бива да има гузна съвест.

— През няколко години можем да се срещаме в Малиши — казах й аз. — Или когато дойдеш. Докато съм жива.

Знаех, че няма много отпуска. А когато си я взима, то не трябва да я прекарва при мен. Освен това по онова време полетите бяха още много скъпи, много по-скъпи от сега.

Имаше едно нещо, за което не говорихме. Ако нещо е особено важно, за него не се говори. Ирина има дъщеря, а аз имам внучка, която е кръстена с много хубаво име: Лаура. При нас няма момиче, което да се казва Лаура, само внучката ми, която още не съм виждала. Когато се върнах в селото, Лаура тъкмо бе станала на една годинка. Щом се настаних отново в къщата си, ми стана ясно, че никога няма да я видя.

По-рано всички деца от града прекарваха лятната ваканция при баба и дядо на село. Ваканцията беше дълга, цели три горещи летни месеца, а пък родителите в града нямаха толкова дълга отпуска. В нашето село от юни до август също тичаха насам-натам градските чада, които набързо се сдобиваха с изпечени от слънцето лица, изсветлели къдрици и закоравели пети. Ходеха заедно в гората, за да събират горски плодове, и се къпеха в реката. Шумни като птиче ято, те се носеха по главната улица, крадяха ябълки и се боричкаха из мръсотията.

Ако станеха прекалено непослушни, ги изпращаха на полето, за да събират колорадските бръмбари, които повреждаха реколтата ни. Бръмбарите бяха изнасяни с кофи от картофите и след това изгаряни. Все още в ушите си чувам шума от безбройните черупки, които пукаха в огъня. Сега ни липсват малките дългопръстковци — такава напаст от бръмбари върху картофите ни, каквато има след реактора, светът още не е виждал.

Всички в Черново знаеха, че съм била помощна медицинска сестра. Викаха ме, ако децата си счупеха нещо или пък болките в корема нямаха намерение да минават. Веднъж едно момче беше яло прекалено много зелени сливи. Нишките им бяха предизвикали запушване на червата му. Беше пребледнял и се превиваше на пода, казах, че веднага трябва да бъде откаран в болницата, където му направиха операция и момчето беше спасено. Спасих и едно друго дете с възпален апендикс и трето, което беше алергично към ужилване от оса.

Обичах тези деца, тропащите им крачета, разранените ръце, високите им гласове. Ако има нещо, което днес да ми липсва, това са те. Хората, които днес живеят в Черново, нямат внуци. Ако пък все пак имат, ги виждат само на снимки. Целите ми стени са със снимки на Лаура. Ирина ми изпраща нови почти във всяко писмо.