Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 5

Миризмата на пилешка супа побърква котката. Вре се с мяукане в краката ми, търка се в дебелите вълнени чорапи на прасците ми. Че остарявам, забелязвам по това, че мръзна. Дори и през лятото вече не излизам от къщи без вълнени чорапи.

Котката е бременна, след това ще й дам кожата и хрущялите на петела. Понякога тя гони бръмбари и паяци. Много паяци имаме в Черново. След реактора животинките се размножиха. Преди година тук дойде един биолог, който фотографира паяжините в дома ми. Оставям ги да си висят, макар че Маря казва, че като домакиня съм била повлекана.

Хубавото на старостта е, че никого не моля за разрешение за каквото и да било — нито дали ми се разрешава да живея в старата си къща, нито дали да оставя паяжините да висят. Паяците също бяха тук преди мен. Биологът ги снима с един фотоапарат, който приличаше на оръжие. Постави прожектори и освети всяко ъгълче от къщата ми. Нямах нищо против, нека си върши работата на спокойствие. Само да си беше понамалил звука на уреда, че от писукането му ме засърбяваше гърбът.

Биологът ми обясни защо сме имали толкова много насекоми. Защото след реактора в района ни останали много малко птици. Затова бръмбарите и паяците се размножавали, необезпокоявани от никого. Защо обаче тук има и толкова много котки, той не можа да ми обясни. Вероятно котките притежават нещо, което ги предпазва от злините.

Втора котка се промъква през вратата. Тази, която живее при мен, веднага прави гърбица. Тя си е звяр и не пуска никой да прекрачи прага.

— Хайде, бъди мила — казвам аз, но тя не иска да е мила. Издава нещо като „цшшш“ и „пшшш“, а козината й се вирва нагоре. Има само половин опашка, другата половина някой й я е отрязал. Винаги съм имала котки и кокошки, по-рано и кучета, това ми харесва в селския живот. Също така е и една от причините, поради които се върнах. Животните тук не са побъркани, както тия в града, дори и като са облъчени и останали инвалиди. От теснотията и шума в града котките и кучетата пощуряват.

Навремето Ирина пристигна специално от Германия, за да ме спре да тръгна към Черново. Опита с всички средства, дори се разплака. Моята Ирина, която никога не плачеше даже като беше малко момиченце. При това аз не съм й забранявала да плаче, напротив, понякога плачът дори е здравословен. Но тя беше като момче, катереше се по дървета и огради, понякога падаше, изяждаше си боя и никога не плачеше. След това следва медицина, сега е хирург в германския Бундесвер. Такова ми е момичето. И после тя каза, че плачела само защото аз съм искала да се прибера у дома.

— Никога досега не съм ти казвала какво да правиш — рекох й аз. — И не искам ти да ми казваш какво аз да правя.

— Но мамо, кой разумен човек би се върнал обратно в зоната на смъртта?

— Говориш някакви думи, момичето ми, които не разбираш. Разгледах всичко там, къщите си стоят, а в градините растат бурени.

— Мамо, нали знаеш какво значи радиоактивност. Всичко е облъчено.