Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 17

Не се сърдя на Егор; по онова време повечето мъже бяха такива. Грешката не беше, че съм избрала неподходящ. Грешката беше, че изобщо съм се съгласила да се женя. Можех сама да си отгледам Ирина и Алексей и никой никога нямаше да ми нарежда какво да правя с краката си.

* * *

Спирката се нарича „Бившата фабрика „Златен заек“ и е крайна за линия сто четирийсет и седем, която отива до Малиши. Фабриката е на няколкостотин метра от козирката на спирката. Представлява изоставена тухлена сграда със стърчащи кули. Стъклата на прозорците са изпочупени. Когато погледнеш вътре, виждаш ръждясали машини, застинали във вечен сън.

Много добре си спомням колко много хора по-рано пристигаха в тази фабрика с автобуса или на колело от Черново и съседните села, за да застанат покрай поточната линия. Бонбоните им бяха много хубави: тъмна, разтапяща се шоколадова обвивка, вътре пълнеж с малки парченца ядки, всичко това завито в съвсем тънка хартия, отгоре със станиол, а след това още една хартия, на която имаше нарисувана зайка с много зайчета наоколо. За Нова година най-добрите работници получаваха специална подборка бонбони, сложени в огромна кутия. Още при мисълта за пълнежа устата ми се изпълваше със слюнка: желе, коняк, сметанови трюфели.

На големите празници купувах на Ирина и Алексей по шепа бонбони, а пък веднъж пациент, който ръководеше нощните смени във фабриката, ми подари една от онези новогодишни кутии. Вероятно беше получил две. Голямо щастие си беше.

Отворихме я, както се полагаше, след като часовникът беше отброил дванайсетте си удара. Разделихме съдържанието й на три — Егор не ядеше бонбони. Количеството стигна за три месеца. Събирахме и опаковките: от станиола майсторяхме украса за новогодишната елха следващата година, а хартията със зайците поставяхме да се изправи между кориците на книгите и я пазехме като съкровище. Децата я разменяха срещу други хартии от бонбони с мечета и лисици и червенобузи момиченца с плитки.

Когато децата ми бяха малки, още нямаше дълги по метър миришещи лепенки от турските дъвки, които за първи път подуших през деветдесетте, преди да се върна в Черново. В селото нямаше турски дъвки, нямаше менте парфюми „Шанел“, нямаше менте коняк, нямаше силно гримирани физиономии на млади момичета, нямаше прани дънки и силна музика. В Черново бяхме само аз и тишината. Няколко месеца по-късно пристигна Сидоров, а после една след друга почнаха да светват лампите и в останалите къщи.

От спомена устата ми пак се изпълни с лепкава слюнка. Страшно много обичах сладко, но с времето само от мисълта за шоколад взе да ми се повдига. Предпочитам да ям цариградското грозде от градината си вместо бонбоните със сметанов пълнеж. Това е от възрастта и панкреаса. Измъквам от чантата си малко шише със завиваща се запушалка и отпивам глътка кладенчова вода.

Седя на пейката, фабриката е зад гърба ми, и гледам към сухия, пожълтял от летните горещини пейзаж. Нивите от десетилетия вече не се обработват, но структурата им се е запазила. Тук-там към небето стърчат отделни житни растения, които година след година сами се разсяват. Ако човек отиде по-навътре в полята, ще открие и царевица, цвекло и картофи. Над тях растат дебели зелени бурени, широколистни растения с лек виолетов оттенък, чието име не зная, тъй като в младостта ми ги нямаше.