Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 16

Питам Маря дали й трябва нещо от града, питам Петров и за кратко се замислям дали да не питам и Сидоров, но се отказвам. Гаврилови не питам. Леночка не отвръща на почукването ми. Маря иска нови списания, вълнена прежда и най-различни хапчета, сред които и едни срещу запек. Прежда няма да взема. В шкафа й има купчини скъсани вълнени пуловери, които може да разплете. И без това чантата ми ще се препълни.

Петров си пожелава да му донеса добра вест.

— Не се шегувай — казвам му. — Мога да ти донеса мед.

— Не искам мед — отвръща той. — Не ям мед, защото се прави от повръщаното на пчелите. Донеси ми някоя добра вест.

Винаги си е такъв.

На сутринта ставам преди пет часа. Духът на петела на Маря седи на оградата и ме гледа укоризнено, но поне е тих. Махвам му и се подготвям за пътуването до града. Откакто имам туристическите сандали, преди дълго вървене не се налага да си мажа с крем краката, толкова удобни са тия обувки. Обличам чиста блуза и старата пола, която се оказва малко по-широчка, очевидно съм отслабнала. Измъквам парите изпод нареденото бельо в шкафа и ги слагам в портмонето, а портмонето пъхвам в сутиена си.

Няма нужда да си записвам на бележка покупките, помня всичко. Нарязвам на парчета една току-що откъсната от градината краставичка и я слагам в пластмасовата кутия, в която преди година Ирина ми беше изпратила кламери. Нямам представа какво да правя с тях, но кутийката е практична. Не посолявам краставицата, за да не си пусне водата по пътя. От домашния ми хляб са останали няколко филийки, които изсуших на слънцето и си направих сухар, взимам ги и тях. Яденето, което мога да си купя в града, не ми понася.

Пътят е дълъг и знам, че вечерта чистите ми чорапи ще са целите в прах в туристическите сандали. Преди една година ми трябваха час и половина до спирката, сега са над два. Преди две години пътувах с велосипеда, но сега ми е прекалено неустойчив. Гаврилови пътуват винаги с велосипеди, но никога не питат дали някой иска да му донесат нещо. Това вероятно се дължи на факта, че единствени те са двама и не могат да си представят какво е това да си сам.

Сещам се за Егор и за това как навремето се оженихме. Беше голяма сватба, цялото село се весели. Аз имах една тъничка брачна халка, а той нямаше, защото искахме да спестяваме за детето, което растеше в корема ми. На моите трийсет и една години аз си бях вече презряла булка. Отначало нямах никакво намерение да кажа на Егор „да“. Три години се срещахме, преди детето да се настани в мен и да ни изненада и двамата. Вече дори смятах, че не мога да забременявам. И тъй като знаех, че възрастните първескини често си имат проблеми и раждат болни деца, бременността за мен беше истинско чудо.

След гражданското, когато всички вече бяха яли и пили, аз събух обувките си у нас в двора и танцувах. Мъжете запяха, подсвирваха и викаха един през друг. Егор ме издърпа от центъра, притисна ме в един ъгъл и рече от сега нататък никога да не съм си събувала обувките. Държеше се така, сякаш иска да стъпи с тежките си ботуши върху голите ми пръсти. Тогава разбрах, че съм направила грешка.