Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 14

Гаврилови рекоха, че който иска да говори по телефона, няма какво да прави в Черново. Според Маря устройствата излъчвали радиация. Старият Сидоров, който е поне на сто години, тъй като си беше стар още докато аз бях млада, обаче каза, че неговият стационарен телефон си работел отлично и Петров можел да го използва, както е обичайно между съседи.

Той показа стария си телефон, пластмасова кутия със слушалка и шайба, които някога са били оранжеви. Телефонът стоеше на масата на Сидоров сред големи жълти тиквички, които тъкмо бил събрал от градината.

Петров вдигна слушалката и я постави до ухото си. После я подаде на останалите.

— Повреден — рече Маря, подавайки ми слушалката, а пък я поставих обратно върху телефона.

— Няма линия, деденце — каза Петров. — Тук изобщо няма линия, разбираш ли. Няма.

Но Сидоров настояваше на своето си, че редовно — не всяка седмица, но почти всяка — говорел по телефона с приятелката си в града.

— Наташа — обясни Сидеров, отговаряйки на скептичния ми поглед, и посочи към Маря. — Малко по-млада от нея.

По-късно Петров се опита да ме убеди, че старият Сидоров вече не бил напълно на себе си. Но аз само свих рамене. Ако тук имаше някого, който не биваше да се подиграва на другите, то това беше Петров.

Седя на пейката пред къщата си, когато, подпирайки се на бастуна си, покрай мен едва-едва преминава Сидоров. Вече не изглежда никак добре. След няколко крачки се обръща и мъчително тръгва назад. Изправя се пред мен, целият трепери. Ако имаше повече зъби, сигурно и те щяха да тракат.

След това ме пита защо не го каня да влезе.

Какво да правя, каня го. Стаята ми, с изключение на паяжините, е чиста и подредена, гостите по всяко време са добре дошли. Подготвена съм. Но точно Сидоров не съм очаквала. Той сяда на един стол, поставя бастуна между краката си, а ръцете върху масата. Слагам чайника на печката.

Облечен е в стар сив панталон от костюм, който е закърпен, но чист. Краката му са кокалести, а брадата рошава и като тел.

— Дуня — казва той. — Съвсем сериозно го мисля.

— Какво мислиш съвсем сериозно? — питам аз.

— Сега ще ти кажа.

Давам му време. Чайникът засвирва, поставям накъсани стръкчета мента в две чаени чаши и заливам с гореща вода. Изчаквам чашата ми да поизстине. Сидоров веднага отпива от чая си и пита дали има захар.

Взимам една кутия от шкафа. Стара е и бучките захар са изкривени. Не си слагам, защото чистата захар предизвиква неспокойство и ненаситност.

Сидоров пуска две бучки в чашата си и разбърква. Ментата му се пречка из чая.

— Ще ти кажа нещо — предупреждава ме той.

— Цялата съм слух.

— Ти си жена.

— Така е.

— Аз съм мъж.

— Щом казваш.

— Хайде да се оженим, Дуня.

Задавям се с ментовия чай и се закашлям, че чак сълзи ми излизат от очите. Сидоров благосклонно наблюдава пристъпа ми на кашлица. Когато вадя носна кърпичка, за да избърша лицето си, той отдава това на вълнението ми.