Читать «Портрет в сепия» онлайн - страница 11

Северо дел Валие се запозна с Лин Съмърс през 1872 г., по време на едно пътуване с баща си от Чили до Калифорния, в което гостуваха на леля му Паулина и чичо му Фелисиано, които бяха главен обект на най-непримиримите одумвания в рода им. Северо беше виждал няколко пъти леля си Паулина по време на краткотрайните й появявания във Валпараисо, но чак когато я опозна в нейната американската среда, разбра въздишките на християнска нетърпимост, които тя изтръгваше от членовете на неговото семейство. Далеч от религиозната и консервативна среда в Чили, от прикования от парализа в инвалидна количка дядо Агустин, от леля Емилия с нейните мрачни дантели и промивки с ленено семе, от всички останали завистливи и богобоязливи роднини, Паулина придобиваше истинските си измерения на амазонка. През това първо пътуване Северо дел Валие бе прекалено млад, за да си даде сметка за могъществото и богатството на своите прословути леля и чичо, но не му убягна разликата между тях и останалите от семейство Дел Валие. Едва когато отново дойде тук няколко години по-късно, разбра, че те заемаха място сред най-богатите семейства в Сан Франсиско и стояха редом със сребърните, железопътните, банковите и транспортните магнати. В това първо посещение, седнал откъм краката на леля си Паулина, докато тя, удобно разположена в пъстро изрисуваното си легло, планираше стратегията на търговските си войни, Северо избра собственото си бъдеще.

— Трябва да станеш адвокат и да ми помагаш да смазвам враговете с всички хватки на закона — го посъветва тогава леля му Паулина между две хапки крем пита.

— Да, лельо. Дядо Агустин казва, че във всяко уважаващо себе си семейство трябва да има адвокат, лекар и епископ — отвърна племенникът.

— Нужен е и някой, който да разбира от сделки.

— Дядо смята, че търговията не е занаят, достоен за благородници.

— Кажи на дядо си, че благородничеството не храни и спокойно може да си го завре отзад.

У дома младежът бе чувал такива груби думи само в устата на кочияша — мадридчанин, избягал от един затвор в Тенерифе — който по непонятни причини псуваше освен това на майка и на Господ.

— Я не се превземай, момченце, погледни какви задници имаме всички! — възкликна леля Паулина, превивайки се от смях при вида на изписалото се на лицето му изражение.

Същия ден следобед тя го заведе в сладкарницата на Елайза Съмърс. Сан Франсиско бе пленил Северо още когато го съзря от кораба: окъпан в светлина град, сгушен в зеленина от обрасли с дървета хълмове, които в плавни гънки се спускаха по брега на тих залив. Отдалече градът имаше строг вид, разчертан по испански модел на успоредни надлъжни и напречни улици, но отблизо притежаваше очарованието на неочакваното. Свикнало със сънливостта на пристанището във Валпараисо, където бе отраснало, момчето бе зашеметено от безумното разностилие на къщи и сгради, от контраста между разкош и бедност, сякаш всичко бе построено набързо. Видя отрупан с мухи конски труп пред входа на елегантен магазин за цигулки и рояли. Между шумното движение на коли и добитък си проправяше път едно космополитно множество от хора: испанци и южноамериканци, французи, ирландци, италианци, германци; срещаха се и индианци и бивши чернокожи роби, сега свободни хора, но все така отритнати и бедни. Направиха една обиколка на Китайския квартал и в миг се озоваха сред „поднебесни“ — така наричаха китайците — които кочияшът разгонваше, като размахваше камшика, докато караше файтона към Площада на Обединението. Спря пред една къща във викториански стил, доста обикновена в сравнение с фризовете, релефните украси и розетки, които изобилстваха в съседство с нея.