Читать «Портрет в сепия» онлайн - страница 10

Дао Циен се усмихна. Англичанинът пресушаваше по половин бутилка джин в обикновените дни и по цяла, когато имаше някакъв тъжен или празничен повод, без това да му се отразяваше ни най-малко — дори не миришеше на алкохол, тъй като силният долнокачествен тютюн се бе просмукал дрехите и в дъха му.

— Освен това вече е късно да се разкайвам, нали? — добави Джон Съмърс.

— Може да поживеете повече и в по-добро здраве, ако престанете да пиете. Защо не си вземете почивка? Елате да ни погостувате за известно време. Елайза и аз ще се грижим за вас, докато се възстановите — предложи лечителят, без да го гледа, за да скрие вълнението си. Както толкова пъти се бе случвало в лекарската му практика, трябваше да се бори с усещането за ужасно безсилие, което го връхлиташе, когато осъзнаваше колко оскъдни бяха възможностите на неговата наука и колко безгранично бе човешкото страдание.

— Как ви хрумна, че доброволно ще се предам в ръцете на Елайза, за да ме обрече на въздържание? Колко ми остава, Дао? — попита Джон Съмърс.

— Не мога да кажа със сигурност. Трябва да потърся и друго мнение.

— Твоето мнение е единственото, което уважавам. Откакто ми извади безболезнено зъб на средата на пътя между Индонезия и Африка, друг лекар не ме е докосвал с проклетите си ръце. Колко време мина оттогава?

— Около петнайсет години. Благодаря ви за доверието, господине.

— Само петнайсет години? Защо ми се струва, че се познаваме цял живот?

— Може би се познаваме от предишно съществуване.

— Прераждането ме изпълва с ужас, Дао. Представи си, че в следващия ми живот се случи да съм мюсюлманин. Известно ли ти е, че тези нещастни хорица не близват алкохол?

— Това със сигурност ще е вашата карма. Във всяко прераждане ни се налага да довършим това, което не сме успели да направим в предишния си живот — се пошегува Дао.

— Предпочитам християнския ад, не е толкова жесток. Добре, няма да казваме нищо на Елайза — отсече Джон Съмърс, докато се обличаше, борейки се с копчетата, които убягваха на треперещите му пръсти. — Тъй като това може да е последното ми посещение, справедливо ще бъде тя и внуците ми да ме запомнят весел и здрав. Тръгвам си спокоен, Дао, защото никой не е способен да се грижи по-добре за дъщеря ми Елайза от теб.

— Никой не би я обичал повече от мен, господине.

— Когато мен вече няма да ме има, някой ще трябва да се погрижи за сестра ми. Знаеш, че Роуз бе като майка за Елайза…

— Не се тревожете, Елайза и аз винаги ще сме край нея — увери го зетят.

— Смъртта… искам да кажа… бързо и достойно ли ще свърша? Как ще разбера, че краят настъпва?

— Когато започнете да повръщате кръв, господине — каза Дао Циен тъжно.

Това се случи три седмици по-късно насред Тихия океан, докато беше сам в капитанската каюта. Старият мореплавател едва успя да се изправи, почисти следите от повръщано, изплакна си устата, смени опръсканата с кръв риза, запали лулата си и отиде на носа на кораба, където се нагласи да погледа за последен път блещукащите в небето от черно кадифе звезди. Неколцина моряци го забелязаха и изчакаха на разстояние, снели фуражки. Като допуши лулата си, капитан Джон Съмърс прехвърли крака през борда и се отпусна безшумно в морето.