Читать «Полет при особено мнение» онлайн - страница 4

Още няколко пъти се чуха простичките и тържествени начални „Си си до ре…“ и прекъсваха сякаш гузно, докато най-после машината изглежда попадна твърдо на следата и Одата зазвуча силно. И продължи да звучи така през всеки три минути с пауза от минута и половина, два дни по-късно това вече принуди екипажа да търси връзка с Центъра и да пита как все пак може да бъде спрян Лудвиг ван Бетховен, защото и най-великото нещо досажда, когато се повтори много пъти, както става например с хората и човеците в многолюдните градчета. И странно — Центърът мълчеше, изглежда, връзката с Новия живот бе ревнива и затова — нарушила връзката с Центъра — но така или иначе — Инспекционната ракета вървеше подир Одата на Радостта и плуващия сребърен лост, без връзка с онези, които я бяха изпратили.

Като разбраха, че няма къде да се скрият от Радостта и нейната Ода, Бионавтите — нали така трябва да наричаме онези, които не търсят Аргос, а Биос — започнаха да излизат в открития Космос и там си почиваха, протягаха се доколкото могат из ледения мрак и пак се връщаха да слушат Одата на Радостта. Всъщност славният момък Поручик каза на другарите си, че е в състояние или поне би посмял да опита да изключи озвучаването на посоката с някакъв много малък, но все пак риск, за промяна в ориентирането. Все така спокойно, както подобава на разумно програмирани хора, двамата инженери го посъветваха да се въздържа от такива мисли.

Когато вече мислеха, че няма нищо, което мразят повече от Лудвиг ван Бетховен и Одата на Радостта по-специално, те пак бяха накарани за миг да я обикнат, защото при напълно неизменен курс и никаква промяна в бордовите уреди Одата на Радостта секна.

Мигове или часове, години или векове трая ужасът от постигнатата мечта — не можем да кажем, но унинието бе така голямо, че двамата инженери отказваха да разберат и трябваше няколко пъти да им бъде повторено:

— Тя се вижда… Вижда се!

Срещу тях летеше Голямо обло слънце, пълно е живот и светлини и живи светлини и затова Одата на Радостта бе секнала. Дошла бе истинската радост. След няколко опита за установяване връзка Инспекционната ракета изпрати призивите си, изпрати и Съобщението „Кацане“, уверена, че все някой и все някога в гъсталака на времената ще долови изпратеното.

После бяха включени механизмите за меко кацане.

И Голямата Сива инспекционна ракета стъпи на повърхността на тази — трябва да бъдем напълно уверени в нейното съществуване — Планета. Далеч се мержелееха планините, които бяха зелени, но можеха да бъдат и алени — това е въпрос на име на цветовете — долу приплискваха вълните — тежки и бавни, замислени — но биха могли да бъдат и бързи и игриви — то е въпрос на Метрономия и чувство за такт. Такава или инаква, тя стоеше вече под Инспекционната ракета и нейното овладяване и абсорбиране предстоеше занапред, а сега предстоеше да се стъпи долу, върху Земята и на тази незнайна Планета.

Люкът се отвори.

Стълбата бавно и свенливо докосна терена, повърхността на Планетата.

Трима Бионавти в скафандри — така че да не може да се разбере кой как се казва — застанаха едновременно на вратата.