Читать «Полет при особено мнение» онлайн - страница 2

— Следва, че ние ще регистрираме само онова, което ни пасва на уредите… което можем да регистрираме. Не е ли обаче нескромно да отричаме всичко останало и да не го признаваме за живот?

Инженерите Бук и Зук запремятаха дъвките си от една челюст на друга и после от една дъвкателна плоскост в друга, както и обратно. Всъщност те имаха в безупречно подредените чекмеджета на своите прекрасни разсъдъци название и описание за страданието на техния спътник Поручик и знаеха, че то е поне безвредно — иначе момъкът е прекрасен другар и на всичко отгоре няма пилот с по-дълъг стаж между звездите от него: макар и при особено мнение, той летеше непрекъснато за разлика от много други, които вече се бяха оттеглили между стъклата и похлупаците, за да подтикват останалите към полети.

— А как разсъждаваш ти…

— Ех, моля те…

— Не, нека той каже как мисли все пак върху уникалността на живота върху земята. Той говореше нещо по този въпрос миналата седмица у Беата… Струва ми се, за зайци?… Да?

Поручик се усмихна и вътре в усмивката си рече:

— Щом една мисъл вече съм я яздил веднаж — редно е да се прехвърля на друга, щото иначе ще й се охлузи гърбът…

— Забелязвали сме да повтаряте някои мисли…

— Докато ми е интересно. Докато свикна с тях… Тази за зайците съм я яздил много пъти…

— Повторете я пак — любопитно е.

— Древните са притежавали една течност — забравена течност, която е правела възможно да докосваш с ръце звездите — да обръщаш вселената на момиче и да я милваш по косите…

— Вие намеквате май за алкохол? Етилов май…

— Може да се каже и така… тогава у Беата бях изпаднал в състояние близко до това — и яхнах коня… казах, че с тия машини ние гоним зайци… някъде из храсталаците на вселената сигурно се крие живот… неминуемо се крие и прескача от галактика на галактика — като пламък, като бъч… а ние сега установяваме къде го няма и къде е минал… иначе се гонят зайци — такава беше мисълта…

— Тогава вие бяхте по-вдъхновен…

— Не е изключено. Но онова, в което не се съмнявам никога, е, че онези уреди там…

Той посочи регистраторите в челната стъклена камера, които бяха предназначени да открият и поведат ракетата към доловения някъде тласък, разумно движение, живот.

— …няма да се раздвижат никога.

— Знаем това — колкото се може по-малко отегчено рече инж. Бук. — Искам да кажа — знаем, че летите и не вярвате в посоката, в която летите.

— Да, уместно е тогава да се запита човек, защо наистина летите?

— Защо летя ли? Защото ми е тъжно, мъчно ми е за това нещастно човечество, запиляно из вселената, което търси напразно отклик, ответ на самотата си… търси и е прокълнато никога да не може да го възприеме…

— Така ли е със зайците?

— Повече от сигурен съм, че ако човечеството открие някога живот… живот по свое разбиране, в единия край на вселената тутакси ще грабне Земното кълбо и ще отпраши в другия край на вселената. Така си представям аз проклятието на това човечество, осъдено да гони онова, от което бяга, и да достига все онова, от което се крие.

— Такова е мисленето при влошено храносмилане. Случвало ми се е — замислено отбеляза инж. Бук. — Защо не вземете нещо подходящо.