Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 7

— Явно не много, щом така тръшнахте оня негодник! — весело казва полицаят.

Пристъпвам към другия. Трябва да чуя гласа й.

— Джанет Винтер — изрича широкоплещестият полицай, докато записва името в тефтерчето си. Момичето ме поглежда. Лицето й е напрегнато, очите — враждебни. До болка прилича на Лина. — Значи — запитва я полицаят — живеете в този пансион? Улица „Абел“, номер петдесет и пет.

Тя кима. Оглеждам безлюдната улица. Това не е Лина, каквато я видях за последен път — с разкривено лице и разкъсани гърди, цялата обляна в кръв. Това е младата Лина, която срещнах през онази задушна нощ, години преди да умре. Забелязвам, че широкоплещестият полицай ме оглежда изпитателно.

— Не е ли пострадал? — пита той кльощавия си колега, който поклаща глава, и широкоплещестият пак се обръща към момичето: — Къде работите, госпожице?

— Медицинска сестра съм — и назовава една известна болница.

Както си знаех, гласът й е плътен, мек.

— Ще трябва утре сутринта да дойдете в управлението, госпожице Винтер. Ще ви покажем снимки. Може да разпознаете нападателите си. Имаме богата колекция. Удобно ли ви е в десет?

Тя кимва и се загръща още по-плътно в тъмносиньото палто. Вятърът е стихнал, но сред неподвижния мрак студът все така щипе. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Сигурно десетина минути.

— Имате късмет, господине — казва ми полицаят. — Тия ориенталци често носят ножове. Бихте ли ми казали името и адреса си?

Изваждам картата си за самоличност от горното джобче и му я подавам. Така е по-лесно. Той прочита на глас данните и ги преписва в тефтерчето си: Йохан Хендрикс, роден на 12 март 1914 г. в Амстердам, счетоводител в „Биенкорф“, адрес, телефонните номера на универсалния магазин и на пансиона, в който живея. После ми връща картата с думите:

— Ще ви уведомим, ако имаме нужда от показанията ви.

— Тъкмо навреме дойдохте! — обръща се тя към трима ни. Устните й се усмихват, но големите й очи проблясват някак изпитателно и предпазливо. После ме поглежда право в лицето и сърдечно добавя: — Много ви благодаря, господин Хендрикс — и се обръща към №55. Прочитам надписа на емайлираната табелка: „Пансион Янсен“. Под нея има бял бутон на звънец. Докато посяга към него, тя изрича през рамо към двамата полицаи и мен: — Още веднъж ви благодаря и лека нощ!

От уредбата в полицейската кола долита припрян говор и широкоплещестият полицай скача на шофьорското място.

— На улица „Лайдзе“ трамваят е блъснал човек — рязко подвиква той на колегата си.

— Може ли да ме откарате дотам? — намесвам се аз, опипвайки подутата си челюст. — Чувствам се малко отмалял.

— Скачай! — казва кльощавият.

Качваме се в колата и потегляме.

От воя на сирената и непрестанното бърборене по уредбата е невъзможно да приказваме и мога да се съсредоточа върху една подробност, която не ми дава мира. Госпожица Винтер не натисна звънеца, а сложи показалец до бутона. Далекоглед съм и ясно видях. Може да не го е уцелила от нервност. Но може и да бе умишлено. Няма как да си сигурен с жени като Лина. Главата ми започва да бръмчи, мислите ми отново бясно се втурват назад. Вдигам поглед. Вече сме на кръстовището в началото на улица „Лайдзе“.