Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 8

— Ще ме оставите ли тук, моля! — изричам аз. Шофьорът спира до бордюра. Погледът му вече е вперен към струпалата се по-нататък тълпа около трамвая. Сред множеството е и ватманът, който ръкомаха и обяснява нещо на висок глас.

— Не се тревожете! — казва ми кльощавият. Колата отново потегля.

Неколцина са се скупчили на ъгъла, загледани нататък в спрелия трамвай.

— На място го остави — казва дебел мъж в тежко кожено палто. — С очите си го видях — и допълва с удивление: — Ама няма много кръв.

Понякога няма много кръв. Друг път има. Промъквам се покрай тях в една странична уличка и влизам в първото кафене. Проправям си път през препълнения салон, където въздухът е натежал от цигарен дим и мирис на кафе, към тихата билярдна зала в дъното. Зеленото сукно на двете маси грее нежно под ниски абажури. Само двама мъже по ризи играят на едната маса. Няма други хора. Издърпвам един стол в тъмния ъгъл до рафтовете с щеките и слагам мократа си шапка на отсрещния стол. Вътре е топло, но не събличам шлифера си, защото този път наистина ми се вие свят и едва се крепя на крака. Отпускам се с въздишка на задоволство.

Възпълният кръглолик играч на косъм не уцелва топката и изругава под мустак. Захвърля щеката и ми подвиква:

— За какво бяха тия сирени? Катастрофа ли е станала?

— Да — отвръщам, — на улицата. Само че не я видях.

В онази съдбовна нощ наистина бе станала катастрофа. Нея я видях, разигра се точно пред очите ми. Седя в мрачния задушен бар на един долнопробен хотел в покрайнините на Бандун. Чувствам се като пребито псе, гърбът ми е вир-вода и ме боли, куртката е залепнала за кожата. Стенният часовник показва десет и петнайсет. Барманът малаец изглежда толкова отегчен, че не обръща внимание дори на грохота на прелитащите от време на време японски самолети. Един час път с автомобил през тъмни гори и поля и ще си бъда у дома. Бабу, то се знае, ще е заспала, Ефи също. Денят сто на сто е бил изнурителен и за Ефи, защото тя обикаля с кола на Червения кръст.

В далечината, някъде зад хотела, отеква канонада. Моля бармана за лед. Той само свива рамене. Трябваше да се сетя. Същата сутрин бомба улучи фабриката за лед. Изведнъж навън се разнасят крясъци. Рамката с опъната мрежа против мухи на входа се отваря рязко и вътре се втурва жена с дълги разпилени гарвановочерни коси. Олюлява се на високите си токчета и се строполява между два стола до вратата. Докато панически се опитва да се изправи, нахълтва гологлав войник с разкопчана куртка. От зеещата на челото му рана по сгърченото лице шурти кръв. Той сграбчва жената за ръката и замахва с извитата си сабя да я посече. Но аз вече съм извадил служебния си пистолет и стрелям. Куршумът го залепва с гръб за касата на вратата. Докато се свлича на пода, се появяват двама бели военни патрули с шлемове. Те оценяват набързо положението, после отдават чест и ме уведомяват, че войникът участвал в пиянско сбиване на улицата с двама други заради жената. Те го съборили и той си ударил главата в ръба на бордюра. Когато се изправил на крака, бил освирепял. Изпразнил един пълнител в двамата си приятели и хукнал след жената с гола сабя в ръка. Не се налагат подробни обяснения, няма нужда дори да се съставя протокол. Такива неща се случват непрекъснато из целия град. Двамата мъже извличат трупа на войника, а аз помагам на жената да стане. Настанявам я да седне и поръчвам на бармана, който вече се е показал изпод тезгяха, едно бренди за нея.