Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 9

Тя е млада и красива. Очевидно има индонезийска жилка, но е бяла, млечнобяла, каквито са някои от тях. Фигурата й е прелестна, белият й сатенен сутиен и белите сатенени гащета проблясват през прозирната й муселинена рокля на цветя. Докато попива кървящата драскотина на бузата си с малка копринена кърпичка, жената ме поглежда с огромни пламтящи очи.

С опитно око разчита погледа ми. Казва ми, че името й е Лина и че държи стая в същото неугледно хотелче. Цялото напрежение и потискан гняв, трупани през последните двайсет и четири безсънни часа, се концентрират в неустоимо, изгарящо желание за тази жена. Докато се качваме по стълбите, тя вметва непринудено:

— Само да ви предупредя, че съм уморена. Може и да не получите това, което очаквате.

Да, такава беше Лина. Непринудена. И момичето, което току-що бях видял на улицата, бе непринудено. Внезапно усещам главата си като празен купол, който все повече се разширява и се издига. Тутакси се превивам и залепвам чело о коленете си, на косъм се разминавам да не предам Богу дух. Отеклата челюст смъди. Появява се келнерът и билярджиите си поръчват бира. Аз поръчвам кафе без мляко и след като размислям, добавям и плато сандвичи с шунка. Запалвам цигара и дръпвам, вдишвайки жадно дима. Може пък да успокои стомаха ми.

Два дни по-късно Ефи ще е загинала, Бабу също. Дали са погребани? Едва ли. Аз съм във военнопленнически лагер. Лина не е интернирана, защото заявява, че е наполовина индонезийка. Получавам от нея не просто каквото очаквам, а и отгоре. Защото редовно идва на свиждане и тайно ми носи японски цигари, витамини и лекарства. А аз наистина се нуждая от тях. Заради една от онези глупави грешки, които навремето струваха живота на мнозина, непрекъснато ме подлагат на побоища, разпити и мъчения. Хендрикс е често срещано име и японската военна полиция е убедена, че аз съм един друг Хендрикс, агент от разузнаването, който им бил създал куп неприятности. Искат да им кажа имената и местонахождението на останалите агенти, укриващи се в околността. Напълно ми е ясно какво искат. Само че, макар да ме бяха произвели в капитан за една нощ, никога не бях имал нещо общо с разузнаването и просто не знам онова, което ги интересува. Понякога, когато вече не издържам на мъченията, си измислям. Това означава избавление за няколко седмици, защото те най-педантично проверяват всяка моя дума. След това пак започват изтезанията. Но аз оцелях. Когато войната свърши, Лина ме чакаше на портала на лагера с цяла кутия цигари. Този път английски. Ожених се за нея, взех си отпуск по болест и заминахме за Холандия. Прекарахме два месеца в Амстердам, после постъпих като пътуващ съдия и се върнахме в Ява.