Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 50

На първата площадка спирам, защото осъзнавам, че съм пребит от умора. На широкото вито стълбище поставям ръка върху резбованата глава на Янус, увенчала масивната колона. Както и преди. Преди пет часа или пет минути. Янус е богът на всички заминаващи и пристигащи, за него времето не важи. А аз? Заминавам или пристигам? Два пътя са пред мен и не знам кой да хвана. Добре, да приемем, че са минали пет минути откак й казах довиждане в уютната й стаичка на горния етаж. Да приемем, че съм се разколебал насред стълбището и съм решил да се върна. Точно това правя сега.

Гредата над вратата й е осветена от същото бледочервено зарево. За миг застивам и се вслушвам. Вътре някой простенва. Чукам и казвам високо:

— Аз съм, Хендрикс.

Стоновете секват. Изскърцва пружина. Приплъзват се тихи стъпки от обути в пантофи крака и вратата се отваря. Оставам като закован, в пълно недоумение.

Облечена е в синята пижама на Евелин, но не е Евелин. Това подпухнало обезумяло лице, тези погаснали очи с големи кръгове около тях! На влажното й чело виси черен кичур, горнището на пижамата е просулено около смъкнатите й рамене.

— Влез — казва тя дрезгаво. — Става течение. Трепери, а в стаята е топло. Откача халата си от пирона на стената, намята го, сяда на ръба на леглото и скръства ръце, притискайки ги до гърдите си. Оставям шапката си на пода и сядам на желязното столче до импровизираната тоалетка от трите куфара.

— Не издържам — едва събира тя дъх да изрече. — Фигел го няма. Господи, толкова ми е нужен! А умря.

Вглеждам се в разкривеното й лице. Явно Мигел е идвал преди мен и й е казал. Колкото и невероятно да изглежда, тя като че ли е обичала Фигел. Навежда се напред и главата й почти докосва моята. Но очите й не ме виждат. Притиска ръце о корема си и започва отново да стене, тялото й се клати напред-назад. Трябва да се опитам да я разсея.

— Мигел каза ли ти, че и двамата египтяни загинаха?

Тя кима.

— Това няма значение — прошепва тя. — Те не знаеха, че Фигел има свои източници. Господи, какво ще правя?

Цялата се разтреперва, зъбите й тракат.

В миг осъзнавам всичко. Снощната й сияеща красота, блясъкът в очите й, зачервеното й лице, страни, страстта, с която показваше голите си прелести… А и майсторското й изпълнение, когато дойдох, и ловкото скалъпване на съмнителната й история. А аз не разбрах, аз, специалистът! Но по щастлива случайност поне мога да й помогна. Разкопчавам шлифера си и й давам една таблетка.

— Глътни я, ще ти олекне.

Сипвам вода от каната в пластмасовата чаша. Тя не пита, гълта хапчето покорно като дете.

— Когато Мигел дойде — унесено казва тя, — още не беше толкова мъчително.