Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 49

На полицата над мивката има купчинка кърпи за чинии. Прорязвам леко шева на една с джобното си ножче и се оказва, че без усилие мога да нацепя плата на дълги тънки ивици. Навързвам ги една за друга, докато се получават две връвчици по около десетина метра. Ще свършат работа. В шкафа намирам шише зехтин и наливам от него в една тенджера. Внимателно намотавам едната връв и я потапям в тенджерата. После отивам за трите бидона бензин. Единият оставям до Ахмад, а втория — между Фигел и Мохтар. Третият отварям и заливам с половината му съдържание труповете. Връщам се в кухнята, изваждам връвта от тенджерата и я изстисквам. Докато я усуквам заедно със сухата, си мисля, че от това ще стане чудесен бавно горящ фитил. Единият край подпъхвам под вратата на кухнята, после влизам в салона, като размотавам връвта на артистични зигзази. Другият край завързвам за едно копче на палтото на Фигел. Наплюнчвам пръста си и го доближавам до пода. Има леко течение. Достатъчно, за да разпали фитила, но не толкова силно, че да го угаси. Слагам си шапката, изгасвам лампата и излизам през кухненската врата. Преди да я затворя, запалвам края на фитила със запалката си. Добре гори. Преценявам, че имам двайсет минути до половин час.

С бърза крачка по безлюдния кей стигам до редицата тъмни къщи. Завивам по някаква пряка, после по втора. Спирам пред замъглената от пара витрина на бар. До него има бакалница, потънала в мрак, но на втория етаж свети зад розови пердета. Натискам звънеца и резето щраква веднага. Не съм сбъркал адреса. Вмъквам се вътре и проточвам врат към раздърпаната млада жена, застанала навръх стръмно стълбище, все още стиснала шнура, който задвижва резето в ръка. Халатът й виси разкопчан и изпод него се виждат черни дантелени бикини и черен сутиен. Изваждам от джоба си сребърна монета от два гулдена и половина и й я мятам.

— Трябва ми веднага такси — казвам. — Това е за телефона.

Тя улавя монетата и подвиква:

— Хвърли още осем такива и можеш хубаво да си починеш. Със закуска.

— Много благодаря, но вече получих всичко, от което се нуждаех. Ще дойда друг път.

Тя свива рамене и казва:

— Нали ще дръпнеш вратата, като излезеш. Малко заяжда.

Стоя в сумрачно преддверие, в което мирише на готвено зеле, без да отмествам очи от часовника си. Точно след седем минути таксито пристига. Знаех си. Тия места си имат свои правила. И никой нищо не коментира.

— Добре ли прекарахте, господине? — пита шофьорът, докато потегляме.

— Чудесно — отговарям.

— Да, никога не са се оплаквали от Трус. Е, пуска само по два гулдена на клиент, а обичайната комисиона е пет. Но е добро момиче, никога не създава главоболия. А това е много важно, поне в моя занаят.

Когато влиза в алеята край улица „Абел“, му казвам да спре. Плащам, давам му и бакшиш — нито прекалено щедър, нито много дребен. Не бива да бия на очи. Изчаквам го да се скрие зад ъгъла и бавно закрачвам с ръце в джобовете.

Стълбата с Янус

Уличните лампи осветяват мъждиво дългата безлюдна улица. От отсрещния тротоар поглеждам към последния етаж на номер 53 и виждам, че таванското прозорче още свети. Докато пресичам, отново завалява дъжд на едри ледени капки. Отварям входната врата с ключа, който тя ми даде. Това бе хитър ход, защото ме накара да забравя всякаква предпазливост. А тя си мислеше, че ключът повече няма да й трябва. Бавно изкачвам широките, застлани с пътека стъпала.