Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 51

— За какво дойде Мигел? — питам аз.

— Естествено, за да търси парите на Фигел. Слязох, защото чух стъпки в стаята на Фигел, точно под моята. Мислех, че е той. Беше обаче Мигел. Попитах го какво прави. Каза, че събира сувенири за спомен от Фигел, защото него вече го нямало. После ми обясни, че на корабчето се стреляли. Посъветва ме да си стоя в Амстердам и ме попита трябват ли ми пари. Казах му, че не ми трябват, и той си отиде с четирите кутии пури на Фигел под мишница. Претърсих цялата стая на Фигел, но нищо не намерих. На корабчето нямаше ли нещо в тоалетката до стената на спалнята? Едно плоско кафяво шише?

— Не, нищо нямаше. Какво каза Мигел за мен?

— Каза, че си се измъкнал в бъркотията.

И пак започва да стене. Трябва да я накарам да мисли за нещо друго, докато хапчето подейства.

— Как започна? С Фигел ли?

Тя вдига очи и този път наистина ме вижда, защото казва:

— И ти не изглеждаш много добре — хвърля бегъл поглед към подпряното на стената огледалце и отмята висналия на челото й кичур. После изрича горчиво: — Не, цялата каша, в която се забърках, сама си я надробих. Всичко започна преди две години, когато още бях достатъчно наивна да си въобразявам, че ще успея да си намеря работа в някой добър нощен клуб. Шефовете ме посрещаха много мило, но те са бизнесмени и никога не смесват работата с удоволствието. После на сутринта се чувствах отвратително и тогава един приятел от Антилските острови ми предложи цигара с трева. След това срещнах Фигел и той вече ми даде истинска дрога — тя прехапва устни, за да сподави вик от болка.

— Какво ще правиш сега, когато Фигел го няма?

— Ще си намеря отнякъде повечко стока и ще се махна от Холандия. Фигел ми даде билет за кораба и хиляда долара.

— Изглежда, е бил щедър човек.

— Беше. Парите, които ми даваше, бяха доста повече, отколкото просто да преживяваме с приятеля ми, у когото живеех. Разбира се, Бърт няма представа, че парите са от Фигел. Мислеше, че ги изкарвам в „Клод“. Представяш ли си, в „Клод“! Че това, дето го плащаха там, не стигаше и за чорапи. Докъде бях стигнала?

— Какво мислиш да правиш?

— А, да. Ще замина за Бейрут и ще поживея известно време при жената на Фигел.

— При жена му ли?

Тя свива рамене и продължава:

— Забрави ония глупости, дето ти разказах за турнето, дето Фигел ми го бил уредил из Близкия изток. Както и за снимката. Наприказвах ти ги, за да видя как ще реагираш. Нали разбираш, мислех, че си от полицията. И се страхувах, че заради теб ще изпусна възможността да се махна от Амстердам.

— А защо бързаш толкова?

— Страх ме е Бърт, приятелят ми, да не разбере, че съм наркоманка. Ако щеш вярвай, но за това момче съм богиня. Всеки път, когато имах нужда от дрога, му казвах, че отивам на турне в провинцията или нещо такова, и се скривах за ден-два на корабчето на Фигел. Имах ключ, а дрогата беше в тоалетката в спалнята, така че и да го нямаше Фигел, се оправях. Но когато започнах да изпитвам нужда всеки ден или през ден, си дадох сметка, че Бърт ще разбере. Той в много отношения си е още хлапе, но съвсем не е глупак. Затова казах на Фигел, че искам да замина, и се оказа, че това не обърква плановете му, защото и той заминавал след ден-два и ми предложи да тръгнем двамата с „Джибути“ за Александрия.