Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 48

Сега усещам огромно превъзходство над Уеда. Сигурен съм, че ако се замисля достатъчно сериозно над последното изречение, което толкова го бе объркало, ще стигна до правилното разрешение. „Снегът по върха на Фуджи се топи.“ Замислям се, но не стигам доникъде, а от напрежението само ми се доспива. Но е ясно, че Евелин, Ахмад и Мохтар заедно направиха за мен много повече от капитан Уеда. Евелин разпали пламъка, който обгори миналото; Ахмад обезвреди настоящето, като ме халоса по главата; Мохтар ме докара съвсем близо до смъртта, като се опита да ме удуши с одеялото. И сега съм свободен.

От всички въпроси, над които размишлявах безкрай през последните години, не е останал помен. Преди всичко те са несъстоятелни, защото, ние, хората, не сме отговорни един за друг. Не можем да си дадем абсолютно нищо, включително любов. А не можем и да си отнемем нищо, дори и живота. Всеки следва своя път през безграничната безвременна пустота. Всичко останало е илюзия, измислица на клетия ни заблуден ум.

Ако остана така още малко, ще заспя. Ставам и отварям вратата на кухнята. Излизам на тясна палуба при кърмата на корабчето. До руля има три бидона бензин и две големи кофи за боклук. Подвижно мостче извежда на павирания кей. Дъждът е спрял, но камъните още блестят. Плаващата къща се намира в дълъг широк канал. По-нататък чернеят сгради, още по-нататък се простира дълъг висок зид, вероятно на склад. В нощното небе се откроява самотен кран. Тихо е, градският шум не стига дотук. Фигел добре е избрал мястото. Не съм стъпвал в тази част на пристанището, но знам, че наблизо е докът Зеебюрхер, който Мигел спомена пред Фигел.

Потръпвам от студения свеж въздух и бързам да се върна в салона. Прекосявам го, извръщайки глава от трите трупа, и отварям вратата, на която са окачени шлиферът и шапката ми. Озовавам се в малко преддверие. Освен изхода вляво има дъбова врата. Води към спалня — неголяма, но добре обзаведена. Над половината е заета от огромно двойно легло, застлано с бродиран пухеник. Има още луксозна тоалетка с кръгло огледало, двоен умивалник и бял полиран гардероб. На стената виси картина в масивна позлатена рамка. На нея е нарисувана закръглена гола жена с дълги руси коси, неудобно сгърчена в желязната прегръдка на рицар тип Лоенгрин. Сантиментално и жестоко, любов по тевтонски. Гардеробът е празен, както и тоалетката. Помещението е влажно и студено, но скъпата електрическа печка в ъгъла показва, че при желание може да стане уютно и топло.

Запалвам цигара и се връщам в салона. Вдигам набързо одеялото и покривам с него краката и корема на Ахмад. После се заглеждам умислен в трите тела на мъже, търгували с живи тела, които също, по-бързо или по-бавно, ще се превърнат в безжизнени тела. Отвратителна е плътта. Мигел, разбира се, е прав. Тези престъпления така и няма да отведат до истинския извършител, онзи невинен старец в Кайро. Чувствам, че ми призлява, и бързо отивам в кухнята.