Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 46

— И защо да правя това за теб?

Той ме измерва с очи, наклонил русата си къдрокоса глава.

— Защото според мен си почтен човек. И защото на доброто се отвръща с добро. Аз не съм убиец. Но ако не се обадя на полицията, а те оставя тук да чакаш някой да се появи на тая плаваща барака, покрай която жива душа не минава, това няма да ми се брои за убийство, нали?

Неволно потръпвам. Но не мога да сдържа любопитството си и пак питам:

— Вярно, угризенията не са приятно нещо. Но все пак няма ли да ти е по-лесно? Излизаш си и забравяш за мен.

— Ама ти си толкова тъп, че направо се чудя как си успял да оживееш в тоя гаден свят! Много хора са ме виждали с Фигел и двамата цигани, глупако, при това къде ли не, на обществени места. След като това излезе наяве, полицаите ще си плюят на лапите. Ще показват наляво и надясно снимки, ще разпитват и така нататък. За отрицателно време ще стигнат до мен. Никога не подценявай ченгетата, приятел, те си знаят занаята.

— А като чуят моя разказ, няма да те търсят толкова. Разбрах. Сега вече ми е ясно какво целиш. Добре де, ако ме напоиш с още едно кафе, смятай, че сме се спогодили.

Той пак излиза през тясната врата. Очевидно там има кухня или килер. Връща се с кафето и сяда. Май не бърза. Може би чака нещо. Или някого. Да не би цялата тази история до такава степен да го е изкарала от равновесие, че се нуждае от компанията ми, поне за още малко? Зеленото хапче, което глътна, ми приличаше на успокоително.

— Полицаите ще питат за подробности — казвам. — Например ще искат да знаят дали Фигел и хората му са работели за своя сметка.

Лявата му вежда се повдига и Мигел се замисля.

— Според мен големият шеф е в Кайро — казва той след известно време. — Доколкото чух, трябва да е ужасен мръсник. Набъркан е в политиката, регистрира разни фирми, търгува с оръжие и с всичко, от което падат пари. Гангстерска работа. Само че то се знае, по ориенталски.

— Значи момичетата са за Кайро, така ли?

— Това не знам. Може шефът да е искал да ги продаде на някой скъп бардак. Или да ги прати на деловите си партньори като подарък за празниците. За това можеш да кажеш каквото ти дойде на ум. До него полицаите никога няма да стигнат. Такива като него дърпат конците. Също като в Щатите.

— Говориш с американски акцент. Да не би да си натурализиран американец?

— От много питане боли глава! — озъбва се той. Дръпва от цигарата и продължава по-меко: — Баща ми беше морски офицер, холандец, а майка ми е аржентинка, танцьорка. Баща ми загина във войната, майка ми се ожени в Буенос Айрес за един простак, а аз тръгнах с един цирк. За няколко години изработих страхотен номер. Трапец, въже, скок от високо. Да можеше да ме видиш в розовото трико, целия в злато! Харесваше ми, а и на публиката й харесваше. Мили Боже, да знаеш само как ми се лепяха жените след представление, като мухи на мед. Истински дами. Е, после сърцето ми изигра номер и лекарите ми забраниха да стъпвам в цирка. Така се посветих на креватната акробатика. И от нея падат парици. Догодина ще имам вече достатъчно да си купя къщичка на брега и моторница. В Неапол или в Бейрут. Ще ловя риба и ще си бъда сам, представяш ли си! Да вървят по дяволите всички фльорци! Няма да се оставя да опъна петалата в кревата на някоя кучка, дето си купува мъж. С това мое разхлопано сърце някой ден точно това може да ми се случи — и се засмива доста унило на шегата си. Става, закопчава балтона си и казва: — Довиждане, старче! Моли се нищо да не ми се случи. Поне докато се обадя в полицията.