Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 43

— Господи, ама ти наистина изглеждаш ужасно! — развеселен установява той. Вади носната кърпичка от горния ми джоб, избърсва бузите и брадичката ми и я захвърля на пода. — Зле си — повтаря той. — И все пак си по-добре от твоите трима приятели.

Отстъпва встрани. Бързо отмествам поглед от Ахмад, проснат на пода сред локва кръв. Мохтар на пръв поглед е спокоен. Седи на пода с опрян на стената гръб и прострени напред крака. Синият му панталон е с все тъй идеален ръб, само главата му е клюмнала над дясното рамо и тънка струйка кръв бавно тече от дупката под лявото му око. До лявата му ръка лежи малък пистолет. Фигел не се вижда.

— Къде е Фигел? — питам аз. Мигел безмълвно сочи вляво от мен. Извръщам глава и виждам Фигел. Прострян е на пода, единият му крак е опънат, другият е свит към големия корем. Ръцете му са разперени встрани, сякаш се е опитал да омекоти падането си като джудистите. В дясната ръка стиска тежък автоматичен пистолет. Едрото му бледо лице изглежда спокойно, но шията и гърдите му са целите в кръв.

Мигел запалва египетска цигара. С наслада вдъхвам аромата й. Мигел почиства лицето ми и вече не усещам толкова собствената си воня, но от жестоката миризма на кръв и бездимен барут пак ми призлява. Мигел сочи към Фигел и казва с горчивина:

— Този дебелак обеща да ме прекара жив и здрав до Египет. А да вземе да го гръмне някакъв загубен негър! Дали ще може да ми помогне поне с малко джобни пари…

Коленичи до трупа и разтваря с два пръста предниците на палтото на Фигел.

— Не може ли първо да ме отвържеш? — питам предпазливо.

Поглежда ме през рамо.

— Ти, старче, се радвай, че още мърдаш — студено заявява той.

Наблюдавам как ловко претърсва джобовете на убития. Дребните и връзка ключове връща обратно, но издутия от документи и зелени американски банкноти портфейл пъха в собствения си джоб. Отваря голямата сребърна табакера и подушва дългите пури в нея.

— От най-хубавите! — промърморва. — Много успокоително ми действат.

Пуска табакерата в страничния си джоб, изправя се и започва да претърсва двамата убити араби. Затварям очи, не мога да гледам всичката тази кръв. Поскърцването на плетения стол ми подсказва, че е седнал. Отново поглеждам. Мигел съсредоточено се взира в малко черно тефтерче.

— Какво стана? — питам. Едва разпознавам собствения си глас.

Мигел вдига глава. Прибира тефтерчето в джоба си и запалва нова цигара. Оглежда ме изпитателно и едва след известно време отговаря:

— Какво стана ли? Нали виждаш? Докарах Фигел и той направо изхвърча от колата. Аз останах да паркирам оная барака. Когато влязох, всичко вече беше приключило. Фигел сигурно е влязъл тъкмо когато тоя дребосък е изкормвал приятеля си. Фигел не ги обича тия работи и е извадил желязото. Само че тоя, ситният дявол е печен главорез. Пищовчето му е било подръка и е уцелил Фигел в шията. На място. А сега ти ми кажи кой стреля пръв, Фигел или оня мангал? Аз чух двата изстрела един след друг.

— Не знам. Видях само как дребният уби другия. После започна да ме рита и аз се претърколих с лице към стената, както ме завари ти. Чух как Фигел изкрещя на дребния да не ме рита, после двата изстрела. Виж пистолетите.