Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 42

— Защото внезапно си спомних какво се крие зад тези видими съблазни. Само една долна сплетническа душица.

Мохтар бавно кима.

— Сигурно си бил прав, Ахмад. Снощи наистина ме беше страшно яд на теб, но сега не ме е яд. Нали казваш, че е била красива. Така ще има нещо приятно, за което да си мисля, когато ми докривее. Не знаеш, Ахмад, колко ми е криво понякога. Ти си образован мъж, можеш да си мислиш за разни неща, когато ти е терсене. А на мен просто ми е гадно. И никога не ми е било по-гадно, отколкото сега.

Той прави крачка към мен и посяга към десния си джоб. В този миг се сещам:

— Какво ще стане с жена ми?

— Нали ти казах, че е красива — изръмжава Мохтар. — Тя е собственост на шейха, както и синът ти. Първокачествена стока.

Стоя като треснат, втренчен в блестящите му очи. Ръката му се плъзва в десния джоб, ударът в корема ми е толкова силен, че политам назад. А каза… той каза, че няма…

Фойерверки на канала

При вида на разпраното тяло стомахът ми се свива на топка. Надигам глава от пода в неистов опит да се отърва от киселия бълвоч в устата ми, който почти ме задушава. Сълзи премрежват погледа ми.

Следва силен ритник в раменете и главата ми отново се стоварва върху пода. Отварям смъдящи очи наполовина и виждам изкривеното лице на Мохтар точно над моето. От движещите се устни тече слюнка, като че ли плаче и се смее едновременно.

— Убивам те, мръсна свиньо! Аз… — и се задавя.

Кракът му отново замахва, но се разминава на сантиметри с главата ми. Успявам да се претърколя в отчаян опит да избегна острите му кафяви обувки. Главата ми глухо се блъска о стената, ударът ме замайва.

— Какво става? Недей, Мохтар!

Гласът на Фигел. Изтрещява оглушителен гръм. Сетне втори.

Настъпва мъртвешка тишина. Толкова дълбока, че напълно замаян почвам да се питам дали от двата изстрела, прокънтели в затвореното пространство на каютата, не съм оглушал. Лежа, без да помръдна, притиснал лице о гладката дървена ламперия.

Не знам след колко време чувам един глас да измърморва нещо. После долавям няколко думи.

— О, по дяволите! — това е Мигел.

Искам да извикам, но от устните ми се изтръгва само неразчленимо пелтечене. Явно Мигел ме е забелязал. Чувам леките му стъпки, после една голяма кафява обувка ме преобръща.

— Я, че ти жив ли си бил? — навъсено установява той. Пак ми се повдига.

— Изправи ме да седна! — едва събирам дъх да изрека. Хваща ме за яката, повлича ме по пода към стола на Ахмад и нехайно ме стоварва на него. Всяка кост и мускул по тялото ме болят, а въжетата са се впили в китките и глезените ми. Въпреки това изпитвам огромно облекчение, че най-сетне отново съм изправен.

Мигел застава пред мен. Дебелият му балтон виси разкопчан и изпод него се вижда чудесният му костюм от туид, все така безупречен. Само че сега лицето му е бяло като тебешир, по челото му блестят дребни капчици пот. Бръква в джобчето на жилетката си и изважда малка плоска алуминиева кутийка. С треперещи пръсти пъхва едно зелено хапче в устата си. После ме оглежда от глава до пети и по лицето му бавно се разлива широка усмивка.