Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 25

След не знам колко време опипвам слепешката за шапката си и едва-едва се изправям. И докато стоя там прав и оправям шлифера си, изпитвам невероятно спокойствие. Вече знам, че съм открил крайното решение. Подходът ми към живота е бил съвършено погрешен. Но вече открих правилното решение, единственото. То прокарва ослепителна, ясно очертана пътека от миналото към настоящето. И към бъдещето.

Оглеждам безстрастно стаята. Сега чаршафът лежи на пода. Ахмад и Мохтар не са помръднали от канапето. Мигел отново е до печката и лъска ноктите си с носна кърпичка. Евелин, облечена в халата си, стои права до Мигел и пуши припряно. Фигел протяга дългата си ръка и изключва радиото, от което вече се носят новини. Преди да седне отново, погледът му попада върху най-близката статуя на гъркиня на камината. Той забучва замислен горящия фас от пурата си в закръгления й корем. После се отпуска на стола, вади голяма сребърна табакера за пури от горния си джоб и се обръща към Мигел:

— Е, какво ще кажеш?

Мигел свива рамене. Любува се на отблясъците върху лъснатите нокти на дясната си ръка.

— Не е зле — казва.

Евелин тутакси пристъпва към него. Устните й трептят гневно. Фигел вдига ръка. Отхапва крайчеца на нова пура, запалва я и сериозно казва:

— Мигел има право — дали говори по-силно от преди, или моите сетива са се изострили? Чувам отчетливо всяка негова дума. — Не е зле, но не е и достатъчно добре за арабска публика. Не че арабите имат нещо против сръчните лудории в кревата. Но идат ли да гледат танци, държат да гледат танци — после подвиква към Ахмад: — На теб как ти се стори?

Ахмад вдига глава. Отговаря бавно:

— В Бейрут може и да мине — гласът му сега не звучи тъй красиво, а стърже. — Но не и в Кайро, нито пък в Дамаск. И за Багдад не става. Там обичат арабски кючек.

— Чуваш ли? — казва Фигел на Евелин.

— Точно тъй, истински кючек — потвърждава и Мигел. — По-добре него научи. И вземи да понапълнееш малко, момиче. За тях хубава жена е онази, дето има по някое кило отгоре.

Евелин не му обръща внимание.

— Но нали мога да го науча? — обръща се тя към Фигел на немски. — Изключено е там да няма учители по танци.

Фигел кима замислено.

— Не се тревожи — отговаря той също на немски. — И на това ще му дойде редът — явно немският му е майчин език.

Тя пак се усмихва. Пристяга колана с пискюли на халата си, кимва към Фигел и Мигел и тръгва към вратата. Отваря я, махва с ръка на Ахмад и Мохтар. Излиза. Мигел си поглежда часовника.

След малко и аз тръгвам. Девет и петнайсет е. Ще се видим утре на кея.

— Не закъснявай — предупреждава Фигел. Изглежда ядосан, че пурата му пак е угаснала.

— Хотелът ми е при дока Зеебюрхер — съобщава Мигел. — Телефонът е 99 064. Дай да ти го запиша. Всичко става.

Търси химикалка. Или молив. Това вече не ме интересува. Всичко си дойде на мястото. Те са търговци на бели робини и работят за двата най-големи пазара за тази стока — Средния изток и Латинска Америка. Трябваше веднага да се сетя. Отивам в другия край на балкона до тухлената стена между него и балкона на съседния научноизследователски институт. Стъпвам на перилото и се покачвам на стената. Горният ръб е хлъзгав и зад себе си нямам никаква опора — като нищо може да полетя надолу, но не мисля за това. Приковал съм поглед във вдадения балкон на горния етаж. Протягам се и се вкопчвам в двата железни лоста на парапета. Набирам се и успявам да се изтегля въпреки болката в отдавна отпуснатите ми мускули. Прекрачвам парапета.