Читать «Под палубната тента» онлайн

Джек Лондон

Под палубната тента

— Може ли един мъж (имам предвид джентълмен) да каже за някоя жена, че е свиня?

Дребното човече хвърли това предизвикателство към цялата група, изтегна се в лежащия стол и продължи бавно да пие лимонадата си с вид, в който се смесваха самоувереност с настръхнала войнственост. Никой не му отговори. Всички бяха свикнали с дребното човече, с неговата избухливост, и с надутите му приказки.

— Повтарям: той каза в мое присъствие, че някоя си дама, която никой от вас не познава, била свиня. Не каза „постъпи като свиня“. Грубо заяви, че тя била свиня. А аз смятам, че никой мъж не би могъл да каже такова нещо за една жена.

Доктор Досън невъзмутимо посмукваше черната си лула. Матюз, прегърнал свитите си колена, задълбочено следеше полета на един гларус. Суит, довършил своето уиски със сода, търсеше с поглед палубния прислужник.

— Питам ви, господин Трилоур, може ли един мъж да каже за някоя жена, че е свиня?

Трилоур, който случайно седеше до него, се стресна от това неочаквано нападение и не можеше да разбере какви основания е дал някога на дребното човече да предположи че би могъл да нарече някоя жена свиня.

— Бих казал — колебливо проточи той отговора си, че това… ъ-ъ-ъ… зависи от… ъ-ъ-ъ… от дамата. Дребното човече се смая.

— Искате да кажете, че… — развълнувано се запъна то!

— Че съм виждал женски същества, които са били не по-добри от свини… а дори и по-лоши.

Настъпи продължително напрегнато мълчание. Дребното човече изглеждаше попарено от непристойната грубост на отговора. На лицето му се изписа неизказана болка и обида.

— Вие ни разправихте за един мъж, който направил не красива забележка, и изразихте мнението си за него — заговори Трилоур със сдържан, равен тон. — Аз сега ще ви разкажа за една жена… извинете, моля, — за една дама и когато свърша, ще ви помоля да изразите мнението си за нея. Ще я нарека госпожица Каръдърз, главно поради това, че не се казва така. Това стана на един от параходите на компанията „П. &. О.“ и се случи само преди няколко години.

Госпожица Каръдърз бе очарователна. Не, това не е правилната дума. Тя бе изумителна. Беше млада девойка й благовъзпитана дама. Баща й беше висш служител, чието име, ако го спомена, ще се окаже известно на всички ви. Беше с майка си и две камериерки и отиваше при стареца, без значение къде, в Ориента.

Беше — моля да ме извините, че повтарям, — беше изумителна. Това е единствената подходяща дума. Дори и най-незначителните прилагателни, приложеха ли се за нея, придобиваха значението на превъзходна степен. Нямаше нищо, което да не правеше по-добре от всяка жена и от повечето мъже. Пееше, свиреше — ах! — както един вития казал някога за Наполеон, тя беше извън конкуренция. Как плуваше! Би могла да спечели състояние и слава като професионална състезателка. Беше една от тези редки жени, които могат да смъкнат всичките си финтифлюшки и с прост бански костюм да изглеждат още по-красиви. Как се обличаше! Като истинска художничка.

Но как плуваше! Физически беше съвършена жена — предполагам, че разбирате какво искам да кажа: не груба и мускулеста, като акробатките, но с най-изящна линия и нежна, крехка фигура. А наред с това — сила. Как умееше да плува, това беше чудо! Вие знаете колко прекрасна е женската ръка — от лакътя до китката, искам да кажа: сладката извивка от закръгления бицепс с лек намек за мускул, надолу от малкия лакът със стегната нежна изпъкналост към китката, малка, невъобразимо малка, заоблена и силна. Такива бяха нейните ръце. И все пак, да я види човек да плува отсечения бърз английски кроул и да дава такива постижения беше… е, аз разбирам от анатомия, и спорт, и така нататък, но все пак за мене оставаше тайна как го правеше.