Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 7

— По-добре да не сте наясно с подробностите и как точно си правим магиите, а?

Мъжът срещу мен отривисто кимна няколко пъти.

— За да мога да отричам убедително и тъй нататък… точно така — каза той.

— Разбира се. Очевидно осъзнавате, че онова, за което ме молите, всъщност е незаконно.

— И двамата сме големи момчета.

Наложи се да прехапя устни, за да не кажа „поне единият от нас“. Точно тогава стационарният ми телефон иззвъня — беше помощничката ми — и аз вдигнах.

— Да?

— Прав беше — уведоми ме дрезгавият глас на моята компютърна анализаторка Дороти Дювал. — Името му не е Филип Къртис.

— Естествено — казах аз.

— Не ми натяквай.

— Нищо подобно не правя — защитих се аз. — Това е нещо, което се учи. Би трябвало вече да знаеш, че няма смисъл да се съмняваш в мен.

— Да бе, да! Както и да е, зациклих. Ако имаш някакви идеи, прати ми ги по месинджъра и ще ги проверя.

— Благодаря — казах аз и затворих.

Мъжът, който не беше Филип Къртис, имаше силен чикагски акцент. Където и да живееше сега, беше израсъл в Чикаго. Баща му беше богаташ — наследеният „Патек Филип“ го потвърждаваше. От друга страна, на черното му куфарче „Луи Вюитон“ имаше черен самолетен етикет. Джет карта за частна самолетна компания, която му позволява да лети с тях определен (и ограничен) брой часове годишно. Което означаваше, че той иска частен самолет, но не може да си го позволи.

Спомних си една статия, която бях мернал в интернет за някакъв семеен бизнес в Чикаго със сериозни неприятности.

— Бихте ли ме извинили за момент? — обърнах се към госта си аз. — Трябва да се оправя с един малък проблем.

После отворих месинджъра, написах кратко съобщение и го изпратих на Дороти. Отговорът пристигна след по-малко от минута — статията беше от „Уолстрийт Джърнъл“. Прегледах я и си дадох сметка, че съм познал. Спомних си, че наскоро бях чул цялата грозна история. Облегнах се в стола си и казах:

— Проблемът обаче е следният.

— Проблем ли?

— Не желая да работя с вас.

Зашеметен, той втренчи невярващ поглед в мен.

— Какво казахте?!

— Ако наистина си бяхте написали домашното, щяхте да знаете, че правя проучвания за частни клиенти. Не съм частен детектив, не подслушвам телефони и не уреждам разводи. И определено не съм семеен терапевт.

— Семеен…?

— Явно става дума за семейна кавга, Сам.

На скулите му избиха малки розови петна.

— Казах ви, че името ми е…

— Не си правете труда — уморено го прекъснах аз. — За никакво изтичане на информация на става дума. Семейните ви неприятности не са тайна. Трябвало е да наследите компанията на баща си, но той е разбрал, че се каните да превърнете „Рихтър“ в частна компания и да се опаричите.

— Нямам представа за какво говорите.

Баща му, Джейкъб Рихтър, беше започнал като собственик на гараж в Чикаго, а сега притежаваше най-голямата верига луксозни хотели в света. Сто петзвездни хотела в 40 страни, няколко круизни линии, молове, офис-сгради и адски много недвижими имоти. Стойността на компанията възлизаше на десет милиарда долара.