Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 5

— Елате с мен, моля! — нареди й непознатият.

Събуди се на задната седалка на голям нов джип „Ескалейд“ или „Навигейтър“. Беше много топло, почти горещо и миришеше на евтин освежител за въздух.

Алекса погледна към шофьора — беше чернокос и ниско подстриган. Отзад на врата му, изпод тениската, се подаваше горният край на странна татуировка. Първата й мисъл беше „Гневни очи“. Някаква птица, може би?

— Къде изчезна Лоренцо? — опита се да каже Алекса, но не беше сигурна какво всъщност излезе от устата й.

— Протегни се и си почини, Алекса — каза мъжът.

И той имаше акцент, но по-твърд и гърлен.

Идеята й се стори добра и тя усети, че се отпуска и унася, но внезапно сърцето й заби бясно, сякаш тялото й бе осъзнало истината още преди тя да стигне до ума й.

Мъжът знаеше истинското й име.

3

— Вижте — започна дребосъкът, — държа винаги да знам с кого работя.

Аз кимнах и се усмихнах. Ама че гадняр!

Ако модерната медицина признаваше Синдрома на мъника за сериозно заболяване, каквото всъщност си беше, във всички учебници до описанието му би се мъдрила снимка на Филип Къртис заедно с тези на Мусолини, Сталин, Атила и, естествено, светията-покровител на всички тирани-ситнежи — Наполеон Бонапарт. Вярно, аз съм над метър и осемдесет и пет, но познавам и високи мъже, които страдат от Синдрома на мъника.

Филип Къртис, както бе решил да се нарече хубостникът, беше толкова дребен, че бях убеден, че мога да го вдигна с една ръка и да го запратя през прозореца на кабинета ми — идея, която ме изкушаваше твърде сериозно. Ръстът му едва-едва надхвърляше метър и петдесет, имаше лъскава, съвършено плешива глава и носеше очила с грамадни черни рамки. Сигурно си мислеше, че с тях изглежда по-внушителен, но всъщност приличаше на костенурка, която е бясна, че си е изгубила черупката.

Старият „Патек Филип“ на китката му положително беше поне шейсетгодишен, което ми подсказа много неща. Беше единственият демонстративно скъп предмет, който носеше, и отдалеч крещеше „наследени пари“. Вероятно беше получил часовника от баща си.

— Проучих ви — уведоми ме той и многозначително повдигна вежди. — Бях доста щателен. Не оставяте много следи след себе си, признавам ви го.

— Всички казват така.

— Нямате уебсайт.

— Не ми е необходим.

— Няма ви във Фейсбук.

— Племенникът ми има акаунт. Това брои ли се?

— Гугъл не изкара почти никакви резултати. Така че поразпитах насам-натам и се оказа, че биографията ви е доста необичайна. Учили сте в „Йейл“, но така и не сте завършили. После сте изкарали няколко летни стажа в „Маккинзи“, нали?

— Бях млад, толкова ми беше акълът.

— Той се ухили като влечуго — но дребно влечуго. Гекон може би.

— И аз съм работил там.

— Тъкмо започнах да ви уважавам.