Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 4

Лоренцо й се усмихна и тя забеляза, че очите му са не просто кафяви, а светлокафяви. „Тигрово око“, помисли си Алекса. Имаше огърлица от такива камъни. Майка й я подари точно един месец преди да почине. Оттогава не можеше дори да си помисли да я сложи, но много обичаше да я гледа.

— Прощавайте, деца обаче трябва да тръгвам! — обяви внезапно Тейлър.

— Тейлър! — възкликна изненадано Алекса.

— Защо? — попита Лоренцо. — Моля те, остани!

— Не мога, баща ми ме чака!

Със заговорнически блясък в очите Тейлър им помаха и се скри в тълпата, а Лоренцо се премести до Алекса.

— Както и да е. Кажи ми нещо за себе си, Лусия. Защо не съм те виждал тук преди?

За миг Алекса забрави коя беше Лусия.

Сега вече със сигурност беше пияна. Имаше чувството, че се рее из облаците, тананика си песен на Риана и се хили като идиот, докато Лоренцо й говори нещо. Помещението бавно се въртеше. Трудно й беше да отдели гласа му от останалите — наоколо им се вихреше какофония от хиляди разговори и накъсани реплики, слой подир слой от пълни безсмислици. Устата й беше пресъхнала. Тя посегна към чашата с минерална вода, преобърна я и виновно се усмихна. Взираше се в локвичката, удивена, че стъклото е останало невредимо, после се засмя притеснено. Лоренцо й подари поредната ослепителна усмивка и попи водата със салфетката си.

— Мисля, че е време да си тръгвам — каза Алекса.

— Ще те закарам — отвърна той, остави няколко двадесетачки на масата, стана и й подаде ръка.

Алекса опита да се изправи, но имаше чувството, че краката й са се вдървили. Лоренцо сложи нежно другата си ръка на кръста й и я повдигна.

— Колата ми…

— Не бива да караш — каза Лоренцо. — Аз ще те закарам. Ще я прибереш утре.

— Ама…

— Няма проблем! Ела, Лусия!

Лоренцо я водеше сред тълпата със сигурна ръка. Хората се взираха, зяпаха я, смехът им ехтеше, а светлините сякаш се силеха от тавана като водопад от искри. Алекса имаше чувството, че е под водата и оттам се взира към небето, толкова далечно й се струваше всичко.

Алекса усети прохладен среднощен полъх върху лицето си, обгърна я фоновият шум от трафика и рева на клаксоните. Лежеше на задната седалка на чужда кола, притиснала буза към студената напукана кожа. Миришеше на застоял цигарен дим и бира. На пода се въргаляха няколко бутилки. Беше почти сигурна, че е „Ягуар“, но стар, раздрънкан и мърляв. Определено не си представяше, че мъж като Лоренцо кара такава кола.

— Знаеш ли как да стигнеш? — опита се да попита тя, но думите се провлачиха неразбираемо. Прилоша й, надяваше се да не повърне в ягуара на Лоренцо. Доста гадно щеше да е.

„Откъде ли знае накъде да кара?“, запита се тя.

Чу как вратата се отваря и затваря. Двигателят беше изключен. Защо спряха толкова скоро?

Когато отвори очи, забеляза, че е тъмно. Улицата не беше осветена. Не се чуваше и никакво движение. Замаяният й мозък долови тих звук от аларма в далечината. Тук ли щеше да я остави? Къде се намираха? Той какви ги върши?

Някой вървеше към ягуара. Твърде тъмно беше, за да види лицето на приближаващия човек. Различаваше само фигурата — стройна и много мускулеста. Вратата се отвори, лампата светна и тя видя, че мъжът има пронизващосини очи, бръсната глава, силна челюст и няколкодневна брада. Видя й се привлекателен, докато не се усмихна, оголвайки кафяви заешки зъби.