Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 2

Всеки път, когато се прибереше в Бостън за ваканцията, Тейлър изглеждаше различно. Миналия път си беше боядисала косата в гарвановочерно и имаше бретон. Тази вечер носеше плътно прилепнал, лъскав черен клин, черен дантелен сутиен под огромна сива тениска и ботуши с капси. Алекса, която не беше чак такъв авантюрист, беше с тъмносини дънки, къса блузка без ръкави и светлокафяво кожено яке „Тори Бърч“. Вярно е, че дрехите й не бяха последна дума на модата като тези на Тейлър, но изобщо не можеха да се нарекат селски.

— О, боже! — измърмори Алекса, щом приближиха охраната на заведението.

— Просто се успокой, става ли, Лусия? — Тейлър натърти на името.

— Лусия ли? — започна тя и тогава си спомни, че това е името от фалшивата й лична карта.

Всъщност, картата си беше истинска, но просто не беше нейната. Алекса беше на седемнадесет, а Тейлър — точно на осемнадесет, и по закон нямаха право да консумират алкохол до 21, което си беше глупаво. Тейлър беше купила картата на Алекса от едно по-голямо момиче.

— Просто го гледай в очите и се дръж небрежно — посъветва я тя. — Ще минеш без проблеми.

Тейлър се оказа права, разбира се. Охраната дори не поиска да види картите им. Щом влязоха в хотела, Алекса последва приятелката си до старовремския асансьор — от онези със стрелка, която сочи на кой етаж си. Вратата се отвори и металната решетка се плъзна встрани. Тейлър се качи заедно с още няколко души. Алекса се поколеба, но я последва. Щом прекрачи през вратата, цялата потръпна — боже, как мразеше асансьори! И точно когато вратата се затваряше, смотолеви:

— Ще се кача по стълбите!

Срещнаха се на четвъртия етаж и успяха да си намерят два стола с големи възглавници. Една келнерка с толкова миниатюрно горнище, че се виждаше розата под мишницата й, взе поръчката им — две водки „Кетел 1“ с газирана вода.

— Погледни момичетата на бара! — изкрещя й Тейлър.

Модели, облечени в къси черни кожени шорти и кожени жилетки без ръкави, се разхождаха напред-назад върху бара, сякаш бяха на моден подиум.

В този момент един от младежите от Масачузетския технически институт се доближи до масата им и се опита да ги сваля, но Тейлър го сряза:

— Да, ще ти се обадя — щом ми потрябват уроци по висша математика!

Алекса усети, че приятелката й я гледа.

— Ей, малката, какво става? Депресира се, още щом влязохме.

— Добре съм.

— Не е ли време да ти сменят лекарствата?

Алекса тръсна глава.

— Просто татко… не знам, държи се странно…

— Това не е новина.

— Да, обаче изведнъж го обхвана някаква параноя и е напълнил цялата къща с камери.

— Е, нали е най-богатият човек в Бостън. Или поне един от най…

— Знам, знам! — прекъсна я нетърпеливо Алекса. Цял живот се притесняваше от това, че е богаташко хлапе и се правеше, че нямат чак толкова много пари, за да не й завиждат приятелите. — Знам, че той обича да контролира всичко, обаче това не е нормалният му начин за контрол. Сякаш го е страх, че ще стане нещо…

— Опитай се да живееш с баща американски сенатор — Тейлър стана нервна: завъртя очи, тръсна презрително глава и огледа претъпкания бар.