Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 14

Заведох я в едно доджо до Бостън и й показах техниките за самозащита Буджинкан. Знаех, че така ще се научи на дисциплина, ще добие увереност и ще може да излива навън насъбралата се агресия по здравословен начин. Всеки път, когато идвах в Бостън и тя си беше у дома, тренирахме заедно. А след време, дори започнахме да си говорим.

Това обаче не се оказа решение на проблема. Тя продължи да върши неща, за които знаеше, че ще й докарат неприятности — пушеше, пиеше и така нататък — и Маркъс я изпрати в изправително училище за цяла година. Кой знае на какво се дължеше този тежък период. Може би на травмата от отвличането. А може би беше реакция на изоставянето от майка й, или пък просто пубертет.

— За какво ти е цялата тази охрана? — попитах аз. — Последния път не беше така.

Маркъс не отговори веднага.

— Времената се менят — рече той накрая. — Навън обикалят повече ненормалници, а и аз съм по-богат. „Нюзуийк“ писаха за мен, „Форбс“ и „Форчън“ също, даваха ме по новините. В крайна сметка, никога не съм бил срамежлив.

— Заплахи ли ти отправиха?

— Заплахи? Питаш дали някой ме е спрял на улицата с пистолет, заплашвайки да ми пръсне мозъка? Не! Но нямам намерение да чакам да се случи.

— Значи е само предпазна мярка.

— Да не смяташ, че не трябва да взимам предпазни мерки?

— Разбира се, че трябва. Просто искам да знам дали е имало нещо конкретно — взлом или нещо такова, заради които си затегнал сигурността.

— Аз го накарах — обади се женски глас.

В кухнята беше влязла Белинда Маркъс — висока, стройна блондинка, изключително красива и изключително студена. Беше на около четиридесет години — възраст, поддържана с редовни инжекции ботокс и колаген, както и мини-фейслифт от време на време. За тази жена „работа“ означаваше престой в кабинета на пластичния хирург.

Беше облечена изцяло в бяло — прилепнали панталони с цепки на глезените, копринена блуза с презрамки, които приличаха на оригами и доста изрязано деколте, което привличаше погледа към малките й, но стегнати гърди. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани в кораловорозово.

— Стори ми се истинска лудост, че Маршъл няма никаква охрана. Човек, богат колкото Маршъл Маркъс, и с неговата известност… На този изолиран нос сме като мишени. Особено след случилото се с Алекса.

— Те просто отидоха по магазините, Белинда. Или на кино, все едно. Това можеше да се случи дори ако около къщата дежуреше… цял батальон. Те бяха в мола, за бога!

— Не си ме представил на господин Хелър — каза Белинда, приближи и ми подаде кокалестата си хладна ръка.

Маникюрът й също беше кораловорозов. Притежаваше апатичната хубост на класическата съпруга-трофей и говореше със сладникав южняшки акцент.

Станах.

— Ник — представих се аз.

За нея знаех само онова, което ми беше казала майка ми. Белинда Джаксън Маркъс била стюардеса в „Делта“ и се запознала с Маркъс на бара в „Риц Карлтън“ в Атланта.

— Къде са ми маниерите — промърмори Маркъс, но не мръдна от стола си. — Ник, Белинда! Белинда, Ник! — протоколно добави той, а после попита: — Не е ли великолепно създание?