Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 140

Даяна се вторачи ужасено в мен. Последва мълчание, а после:

— Повторете, Виктор 8.

— Зулу 1, имам нова информация, която трябва да ви предам, спешно е. Искам веднага да се срещнем!

— Няма да стане, Виктор 8 — отвърна гласът, но аз не смятах да се откажа.

— Зулу 1, искам незабавна среща, спешно е!

Командирът отговори веднага.

— Разбрах, Виктор 8, и ви отказвам. Освободете честотата Край!

Повдигнах рамене и оставих слушалките обратно на куката.

— Боже, Ник! — каза Даяна. — Просто… нямам думи.

— Какво?

— Готвим се за нападение.

— Което означава, че най-добрите служители на ФБР са на 65 километра от мястото, където нашият човек си върши работата. Хайде, да тръгваме.

— Не мога просто да си тръгна, знаеш това. Човек не напуска позицията си без разрешение.

— Тук не си им нужна, ти си само зрител. Прахосваш и времето, и таланта си.

Даяна изглеждаше така, сякаш е в агония. Разкъсваше се от нерешителност.

— Хайде! — казах аз и отворих вратата на джипа.

— Хелър!

— Съжалявам — казах аз, докато излизах.

— Ник, почакай!

Обърнах се.

— Не го прави, Ник, не и сам!

Погледнах я за миг — невероятните зелени очи, рошавата коса — и усетих, че нещо в мен се стяга.

— Трябва да вървя.

— Недей, Ник!

Затворих внимателно вратата.

90

Обратният път до гаража, където бях оставил дифендъра (на около километър и половина разстояние), беше труден и дълъг. Първо минах по няколко тесни селски пътища, а после — по натоварена магистрала. Междувременно дъждът се бе превърнал в потоп с библейски мащаби и когато стигнах до колата, дрехите ми бяха вир-вода въпреки дъждобрана. Надух отоплението докрай и потеглих на север към Пайн Ридж. Здрачът бързо бе изместен от нощта, а дъждът не спираше.

320 дни в година лендроувърът е излишно мощен звяр, странност, истински танк по градските улици. Тази нощ, при такива опасни условия, той откровено царуваше на пътя. Задминах безброй заседнали коли, чиито шофьори изчакваха бурята да отмине.

Около петнайсет минути, след като потеглих, се обади Даяна.

— Откриха труп.

— Има ли документи?

— Да. Името му е Кирил Чужой, има зелена карта и живее в Ръдърфорд, Ню Джърси. Родом е от Москва и работи за холдинга на Роман Наврозов, „Росинвест“.

— А в джоба му сте намерили телефон „Нокия“-менте — довърших аз.

— Да. Вероятно е на Жуков.

— Не, по-скоро си е негов, но СИМ-картата е на Жуков.

— Какво?

— Сетил се е, че ако сложи своята СИМ-карта в телефона на Другия, при търсенето ви номерът му ще изскочи и ще решите, че най-накрая сте го открили. И е бил прав.

— Не разбирам — защо просто не е разменил апаратите?

— Виж, той е умен. Не е искал да рискува в телефона на Чужой да има проследяващ софтуер. Можеш ли да ми пратиш снимка на тялото?

— Изчакай — каза тя и след минута отново чух гласа й. — Би трябвало вече да е при теб.

Сложих я на изчакване, отворих електронната си поща и открих снимката. Фалшивият юридически аташе от Бразилското консулство. Човекът, убил наркопласьора в сградата на ФБР в Бостън. Роман Наврозов сигурно го беше изпратил, за да е сигурен, че Маурицио Перейра няма да издаде нещо, което да го свърже с отвличането на Алекса.