Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 12

Усмивката му внезапно се стопи и лицето му увисна, сякаш изтощено от усилието да поддържа фасадата.

— Ник — прошепна Маркъс с болезнено изражение. — Ужасно се страхувам!

6

— Кога я чу за последно? — попитах аз.

Седяхме в единствената стая на долния етаж, която изглеждаше така, сякаш я използват за всичко. Беше голямо Г-образно помещение, нещо средно между кухня и столова. Бяхме се настанили в удобни столове, покрити с увиснали кремави калъфи, а изгледът беше великолепен — стоманеносиви вълни на фона на каменистия бряг на нос Ан.

— Снощи взела колата и слязла в града. Казала на Бренда, че ще се прибере по-късно и тя решила, че това означава към полунощ, да речем… Или един-два сутринта, ако си прекарва добре.

— Кога точно е излязла от къщи?

— Рано вечерта, доколкото разбрах. Тогава се прибирах от работа.

„Маркъс Капитъл Мениджмънт“ държаха цял етаж в една от новите сгради, която се виждаше от прозореца на офиса ми. Маршъл работеше до късно още когато мама му беше секретарка и сигурно продължаваше по същия начин. Шофьорът му го караше до Бостън всяка сутрин и всяка вечер го връщаше в Манчестър.

— Когато си дойдох, вече беше излязла.

— Защо отиде в Бостън?

Той въздъхна дълбоко, но въздишката му звучеше повече като стенание.

— Ох, нали знаеш, постоянно купонясва. Вечно ходи по партита и дискотеки.

Дискотеки. Не помнех кога за последно чух тази дума.

— Тя ли кара дотам, или я взе приятел?

— Тя. Обожава да кара. Взе книжка в деня, в който навърши шестнайсет.

— С приятели ли имаше среща? Или с гадже? Или…?

— Мисля, че с приятелка. Няма гадже, слава богу. Поне засега, тоест, доколкото съм в течение.

Зачудих се колко ли споделя Алекса с баща си за личния си живот. Подозирах, че не много.

— Каза ли къде отива?

— Само казала на Белинда, че ще се вижда с някого.

— Но не с момче.

— Не, не с мъж — раздразнено отвърна той. — С приятели. Или приятелка. Казала на Белинда…

Маркъс поклати глава, а бузите му се разтресоха. Сложи ръка на очите си и отново въздъхна дълбоко. След няколко минути попитах тихо:

— Къде е Белинда?

— Горе е, легна си — отвърна той, като все още криеше очите си с пълничката си длан. — Много й е зле, толкова тежко го приема, Ник. Цяла нощ не е спала, ще се съсипе. Мисли, че тя е виновна.

— За какво?

— Че пуснала Алекса да излезе, че не я е разпитала достатъчно… знам ли. Вината не е нейна. Като мащеха никак не й е лесно. Щом се опита да… ммм… да наложи някакви правила, Алекса й отхапва главата. Нарича я „ламящеха“ — не е честно. Белинда я обича като свое дете, истината ти казвам.

Кимнах и изчаках тридесетина секунди.

— Ти, разбира се, си се опитал да й звъннеш по мобилния.

— Около милион пъти. Позвъних дори на майка ти — реших, че е станало късно, че Алекса не е искала да кара дотук или да ни звъни и е отишла да преспи у Франки. Толкова обича Франсийн.

Домът на майка ми беше в Нютън — много по-близо до Бостън, отколкото Манчестър.

— Имаш ли причина да смяташ, че й се е случило нещо? — попитах аз.