Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 128

— Човек с твоя опит би трябвало да наема професионалисти.

Чужой отново усети острието, но този път зекът не го изтегли и болката го прониза от темето чак до петите. По тялото му плъзна топлина или поне така му се струваше, докато си даде сметка, че сфинктерът му се е отпуснал.

Отчаян, той изкрещя:

— Помисли за парите!

Ножът обаче беше влязъл дълбоко в стомаха му. Той се опита да се отскубне от желязната хватка на зека и избълва нещо горещо, което изгори гърлото му. Отвън вятърът виеше. По дъсчената облицовка на къщата трополеше дъжд. Валеше като из ведро.

— Мисля — отвърна зекът.

— Какво искаш? — извика Чужой. — Боже мой, какво искаш от мен?

— Може ли да ми заемеш телефона си? — попита той. — Искам да проведа един разговор.

79

— Сложете го на спийкър — казах аз на Наврозов.

Това беше обаждането, от което щяхме да разберем, че операцията по отвличането е била отменена успешно, или че…

Наврозов вдигна и припряно каза:

— Да?

— На спийкър — повторих аз, а той ми отвърна:

— Не знам как.

Взех телефона, натиснах бутона за спийкъра и чух нещо странно. Нещо неочаквано.

Крясък.

След това се разнесе мъжки глас, който говореше на руски. Нямаше как да определя интонацията му, разбира се, но той звучеше спокойно и професионално. Зад него се чуваше монотонно скимтене и порой от думи, които приличаха на молби. Поставих телефона на бюрото и погледнах към Наврозов, който изглеждаше объркан.

Той се наведе напред, явно без напълно да разбира смисъла, и каза:

— Кто ето?

Спокойният глас отсреща отговори:

— Bы меня не знаете.

— Что произходит? — попита Наврозов.

— Кой е? — намесих се аз.

— Каза, че наемникът не може да се обади, но би могъл да му предаде съобщение…

Скимтенето внезапно се усили и премина във висок, почти женски писък, от който тилът ми настръхна.

— Остановите!.. Я прошу!.. Пожалуйста, прекратите! Что ти хочеш? Боже мой!

Наврозов изглеждаше потресен. Лицето му се изчерви и сякаш увисна, докато слушаше.

— Не могу… не… могу…

Умоляващият глас отслабваше все повече.

— Кой е? — настоях аз. След което отново се разнесе спокойният глас.

— Кажете на господин Наврозов, че служителят му вече няма да му докладва. Довиждане.

Минаха няколко секунди, преди да осъзная, че връзката е била прекъсната. Прилоша ми — знаех, че се е случило най-лошото. Наврозов също. Той метна телефона през стаята и апаратът се удари в една нощна лампа, като я повали на килима. Лицето на олигарха беше мрачно и изпъстрено с петна. Той избълва поредица от ругатни на руски.

— Копелето си мисли, че може да ме предизвиква! — извика той, ръсейки слюнка. Вратата се отвори, нахлуха телохранителите му — този най-отпред държеше пистолет в едната си ръка и карта за достъп в другата. Бяха успели да получат една от рецепцията.

— Копелето е убило служителя ми!

Бодигардовете бързо прецениха ситуацията и се увериха, че не правя нищо на шефа им. После бързо изломотиха нещо — извинения вероятно, и се изнизаха от стаята.

— Кой беше това? — попитах аз. Я

— Нали за това са посредниците! — извика той. — Не знам кои е.