Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 11

Въпреки че беше приятел на баща ми, аз много го харесвах. Беше неустоим — общителен, сърдечен и забавен, с неутолим апетит за храна, вино, пури и жени. В него имаше нещо изключително симпатично.

Къщата му изглеждаше точно така, както и последния път, когато го посетих — с тенис корт, олимпийски басейн, гледащ към океана, и с голяма конюшня в подножието на хълма. Нова беше единствено кабината на охраната. Спускаща се бариера запречваше тесния път. От кабината излезе пазач, попита ме за името и дори поиска да види шофьорската ми книжка.

Това ме изненада. Въпреки огромното си богатство Маркъс никога не бе живял като затворник, за разлика от много богаташи, които се затварят зад високи огради и се обграждат с бодигардове.

Нещо се беше променило.

Щом пазачът ме пусна, подкарах напред и спрях точно пред къщата. Щом излязох, се огледах и забелязах множество охранителни камери, дискретно монтирани из целия имот. Пресякох широката веранда и позвъних на вратата. След минута тя се отвори и пред мен изникна Маршъл Маркъс. Лицето му светна и той разпери късите си ръце.

— Никеле!

Това бе прякорът, с който ме наричаше. Той блъсна вратата настрани и ме сграбчи в мечешка прегръдка. Беше станал още по-дебел, а прическата му ми се стори съвсем различна. Когато се видяхме за последно, темето му беше плешиво, а сивите кичури се спускаха до яката му. Сега ги боядисваше в кафяво с оранжев оттенък, а косата най-отгоре някак си бе успяла отново да порасне. Не можех да разбера дали е перука, или е отлично присадена. Маршъл носеше тъмносин халат върху пижамата си, а под очите му тъмнееха дълбоки кръгове. Изглеждаше изтощен. Пусна ме, опря ръце на гърдите ми и се взря в лицето ми.

— Я се погледни, всеки път си все по-привлекателен. Стига толкова, де! Изобщо не старееш. Да не си сключил сделка с дявола, Ники? Да не би на тавана ти да има портрет, който се скапва вместо теб?

— Живея в града — отвърнах аз. — Нямам таван.

Той се засмя.

— Не си женен, нали?

— Засега успявам да го избегна.

Той опря длан на бузата ми и леко я потупа.

— С тая физиономия положително отпъждаш жените като със сопа.

Той самоотвержено се опитваше да си придаде обичайния весел вид, но не успяваше да ме убеди. Обви пухкавата си ръка около кръста ми — нямаше как да стигне до раменете, и каза:

— Благодаря ти, че дойде, Никеле, приятелю. Благодаря!

— Няма защо.

— Нова ли е? — попита той и обърна глава към колата ми.

Карам „Ленд Роувър Дифендър“ 110 — прилича на джип, почти правоъгълен е и буквално неразрушим. Прозорците се вдигат ръчно, седалките са като камък. Не е особено удобен и вдигна ли повече от 50 километра в час, вътре става доста шумно, но не съм притежавал по-хубава кола.

— Много ми харесва. Много! Веднъж карах такава из Серенгети, на сафари. Десет дни — Анелиз, Алекса и аз. На тях, естествено, Африка никак не им хареса, постоянно се оплакваха колко било горещо и как вонели животните, и…