Читать «Погледът на мъртвите» онлайн - страница 3

След три часа напрегната работа Саймън най-накрая стана и разкърши рамене. Пред очите му още плуваха цветовете, които бе използвал в клипа. Реши, че вече е крайно време да се отдаде на малко удоволствия, и включи кабелния модем. Беше спрял кабелната си телевизия още преди години (в края на краищата, когато имаш Интернет и DVD, а на всичкото отгоре си и сляп, не се радваш кой знае колко на подобни неща), но си беше оставил модема — все пак това бе единствената му връзка със света.

След секунда вече беше в Интернет. Разгледа няколко дизайнерски сайта (бледи подобия на дизайн, тези палета трябва най-сетне да спрат да плагиатстват!) спря се мимоходом на страницата на „Терминатор XL“, който обещаваше да се превърне в новия хит на сезона, направи обиколка из музикалните сървъри, но не откри нищо ново, и най-накрая реши да влезе във видеоконференцията. От доста време не беше се запознавал с никого, а понякога от тези запознанства тръгваше и нещо по-добро. Не че сега имаше настроение за любов или свалки, но поне щеше да разнообрази малко положението си. Влезе в няколко чат-рума, но не откри нищо подходящо; навсякъде все едни и същи тийнейджъри, решили да впечатлят мъжете и жените, участващи в конференцията, с напомпани във фитнессалони тела, хакерски умения или шантав външен вид. Саймън се задържа малко из един-два сайта, тъй като обичаше да се възползва на воля от видяното по лицата и телата на младежите (така де, няма само мен да копират…). Един път дори успя да сътвори от отровнозелената прическа на непознат младеж истинско съкровище, което увеличи банковата му сметка с няколко милиона долара. Беше правил реклама на „Сони“, в центъра на която бе поставил именно подобие на въпросния младеж, който размахва ръце с отвращение, слушайки класическа музика по имплантираното в китката си MP3-радио на фирмата. „Понякога само марката не е достатъчна…“, гласеше слоуганът, вдигнал продажбите с над 60 пункта. Саймън понякога се чудеше дали да не открие младежа и да сподели премията за рекламата с него, но после се отказа.

Докато размишляваше над превратностите на дизайнерската професия, Саймън изведнъж се натъкна на непозната му до този момент конферентна стая. Това бе странно, като се има предвид, че в продължение на близо година той почти всеки ден бе в Интернет и бе обиколил почти всички места за конферентна връзка. Той с любопитство махна небрежно с ръка и влезе в нея. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че няма строго определена тема за разговор, което нарушаваше правилата на добрия тон в Мрежата. Тук изглеждаше така, сякаш едновремешните махленски клюкарки са седнали и говорят през глава коя с която й падне! Саймън беше почти шокиран. Тъкмо се канеше да излиза, когато в ушите му прозвуча сигналът за частен контакт. „Очите“ му (хм, така де…) се плъзнаха бързо по информацията за посетителя: жена, 28-годишна, с прикрит ID-номер (а сега де!), хоби — компютърен дизайн (охо!) и музика (супер!). Лицето й обаче бе скрито за публичните потребители. С други думи, мадамата определено не искаше външността й да става достояние на когото и да е. Саймън заинтригуван „докосна“ бутона „ОК“ и разреши контакта.