Читать «Погледът на мъртвите» онлайн - страница 2

Саймън така и направи… само че вече чакаше над две години без всякакъв резултат.

О, обаче апаратът бе направо разкошен. Възможността да виждаш триизмерно онова, което всички компютърни дизайнери досега виждаха в две измерения, се оказа огромно преимущество. Съчетано с таланта му, то го изстреля на още по-големи височини в рекламния бизнес. В един момент се оказа, че Саймън Блекмор притежава повече пари, отколкото би могъл да изхарчи през целия си живот. Той раздаваше щедри дарения, спонсорираше рок-концерти (страстта му към музиката въобще не бе намаляла), организираше благотворителни партита… и постоянно заявяваше на всеослушание, че би позлатил този, който успее да облекчи малко положението му. Беше му втръснало да седи у дома си.

Да, ама не. Саймън вкиснато изсумтя и се отправи към банята. След бърз студен душ се почувства малко по-добре. Чудеше се какво, по дяволите, е трябвало да свърши. Не се сещаше. С бавни крачки се отправи към кухнята, бръкна в хладилника и извади стандартна замразена закуска. Микровълновата фурна щеше да свърши останалото, както правеше вече три години, замествайки жената в живота му. Докато слушаше тихото шумолене на вентилатора, Саймън се замисли. Какво, дявол да го вземе, постоянно му се изплъзваше?…

За да не губи време в напразно чакане да му проблесне и като по чудо да се сети, Саймън реши да се позанимае малко с новия клип на „Кока-кола“, който трябваше да е готов още преди две седмици. Досега успяваше да залъже някак рекламния отдел на безалкохолния гигант, вчера обаче му се бяха обадили с твърде недвусмислена заплаха: ако до два дни клипът не е готов, край на договорните отношения между тях. Дрън-дрън; знаеше, че няма друг дизайнер на земята, който да успее да задоволи безкрайните капризи на Рич Малоун, обаче това не променяше факта, че така или иначе трябва да побърза. Саймън седна зад компютъра и го включи.

Както винаги още със щракването на копчето той се преобрази. Моментално в съзнанието му нахлуха милиони цветове — усещане, позабравено от няколко години насам. Светът, прожектиран в мислите му, бе добре познат и дори вече се покриваше с представата му за родно място. Дори понякога се замисляше дали въобще онзи, другият свят, светът, който не бе компютърна симулация, а истина, която можеше да се докосне с пръсти, незащитени от ръкавиците на виртуалната реалност, не бе всъщност по-илюзорен от настоящето. Тези дни Саймън бе изгледал на DVD един прастар филм от края на ХХ век — „Матрицата“. Откри, че терзанията на главните герои — кое точно е истина и кое — лъжа, са му доста близки. Нямаше обаче намерение да прекара живота си в борба срещу илюзиите; предпочиташе да поработи още малко.

Така и направи. След няколко минути едва ли и родната му майка би могла да го познае: челюстта стисната, лишените му от възможността да улавят светлината очи — напрегнати, скулите издадени, а ръцете му в ръкавиците ръкомахаха еуфорично напред-назад, задавайки команди на компютъра. Беше направо удоволствие да вижда как 500-гигахерцовият „Pentium“ се подчинява и на най-финото движение на ръцете и мисълта му. Сякаш рекламата сама се правеше.