Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 97

— Е, стига де, цяло село ли се каниш да задушиш с тях? Хайде, че нямаме време.

Чародеят разтърка листата от седефче между шепите си и когато разтвори длан, те бяха станали на прах. Бинесман свали от врата си една кесия, сипа в нея разтритите листа и я надяна на шията на Габорн.

Габорн искаше да зададе поне сто въпроса. Но когато бе влязъл в тази градина, беше изпитал чувство за сигурност чувство, че е защитен. Сега осъзна, че времето изтича, и изпита припряност. Сега нямаше време за въпроси.

Кухненското слугинче беше стояло през цялото време в края на поляната и ги бе гледало с ужас. Сега Бинесман поведе двамата надолу по склона към южната стена на градината. Габорн стискаше вързопа със силарите в едната ръка и дръжката на сабята с другата.

Чувстваше се много странно. Някак изтръпнал. Искаше му се да отдъхне, да има време да премисли нещата и да ги подреди в ума си.

Когато стигнаха другия край на ливадата, под сянката на екзотичните дървета, Габорн чу отзад вик и се обърна.

Нощта почти беше настъпила. Вече се мяркаха светлини от наблюдателните кули на цитаделата на Посветителите, долу откъм Войнишката цитадела, както и от кралските покои. В небето бяха светнали няколко самотни звезди. Това го изненада, защото ясноочето така беше усилило взора му, че не му приличаше на нощ.

Но на високото, по пътеката зад тях, много по-ярък от всяка друга светлина, насам крачеше страховит мъж с проблясващи по раменете му зеленикави пламъци — ближеха гладката кожа на обезкосмения му череп като змийски езици.

Огнетъкачът все още беше зад портата, същата порта, през която бяха влезли и те. Стражите се бяха отдръпнали при появата на магьосника и сега той изпъна ръка. Лъч слънчева светлина сякаш лумна жадно от дланта му и желязната порта се стопи и се огъна. Огнетъкачът мина през рухналата врата и влезе в градината.

Зад него вървяха съгледвачи на Радж Атън. Мъже в черни халати, които душеха за миризмата на Габорн.

— Бързо! — прошепна Бинесман.

Ако това бяха обикновени хора, Габорн нямаше да се уплаши. Но сега той усети че това, в което се е замесил, не е просто битка между простосмъртни. Беше Огънят и го търсеше.

Тримата затичаха през гората, по блатистата земя край потока. Малко по-надолу, след неколкостотин разкрача, потокът щеше да се влее в река Вий, а там Габорн се надяваше, че ще намери начин да се измъкне. Девойчето и чародеят едва издържаха на неговата скорост. Прескочиха някакви ниски храсти и след няколко мига стигнаха до малка къща с белосана ограда и сламен покрив.

— Аз трябва да ида да си спася семената — изсъска Бинесман. — Роуан, ти знаеш пътя до воденицата. Заведи Габорн. Дано Земята е с двама ви!

— Хайде — подкани го девойчето, Роуан. — Насам.

Хвана го за ръкава и го задърпа по някакъв застлан с тухли път. Габорн забърза след нея, облян от нова вълна припряност. Ясно чуваше виковете зад тях. Все още държеше ботушите си в едната ръка, с всяка стъпка болезнено си даваше сметка, че трябва да спре и да ги обуе, но Роуан тичаше неуморно по камънаците, без да усеща нищо.