Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 86

Габорн успя да извади сабята до средата все едно, че искаше да я покаже, след което отново я натика в ножницата. Ако я видеше, войникът щеше да разпознае фината стомана.

Ето че си беше намерил маскировката. Слабоумен хлапак, който си е намерил отнякъде сабя и си я носи да се перчи с нея.

В този момент през портикула изтрополи тежка кола — открит фургон, пълен с мъже в качулести халати — хора с отпуснати челюсти, празни очи и изцедени мозъци. Мъже толкова изнемощели от това, че са дарили мускулите си, че не можеха да се повдигнат, а само лежаха изтощени с ръце, изпружени над ръба на фургона. Мъже толкова осакатени от това, че са дарили гъвкавостта си, че всички мускули по телата им сякаш се бяха вкочанили — с изкривени гърбове и свити без полза пръсти.

Радж Атън водеше част от собствените си Посветители в цитаделата. Четири едри товарни коня теглеха фургона. Жребците на почетната му стража пъргаво пристъпваха наоколо, цвилеха и ритаха. Нямаше място за толкова много животни тук, в каменния квадрат, при толкова струпали се наоколо и зяпащи нещастници.

— Сабята ти е много хубава, момче — изръмжа воинът на Габорн, докато конят му се дърпаше да направи път на фургона. — Гледай само да не се порежеш. — Думите му означаваха, че няма да го задържи; побърза да се дръпне от фургона, без да прегази най-близкия зяпач.

Габорн заситни към него. Знаеше, че най-сигурният начин да се отървеш от някого е като му досадиш.

— Ама тя не е остра. Искаш ли да видиш?

Фургонът спря и Габорн видя Девата на честта на Йоме, Шемоаз, в самия му край, прегърнала главата на един от Посветителите там. „Тате, тате…“, хлипаше тя и Габорн разбра, че тези не са просто кои да е от Посветителите на Радж Атън, а пленени от него рицари, върнати в родината им като трофеи. Човекът, когото прегръщаше Шемоаз, беше тридесет и няколко годишен, с много светлокестенява коса. Габорн погледа девицата и баща ѝ съжали, че не може да ги спаси. Съжали, че не може да спаси цялото това кралство. И в същото време, стъписан, мълчаливо се закле. „Ако зависи от мен, ще спася и вас.“

Откъм сенките до Габорн се приближи едър мъж в мръсен халат и изръмжа:

— Ейлсън, вонлив проклетнико! Недей да ми се пречкаш на пътя. Защо не си изпразнил гърнетата на Посветителите, като ти казах! Я ела да си свършиш работа. Добрите хора ги остави на мира.

За изненада на Габорн, непознатият тикна в ръцете му две ведра пълни с изпражнения и пикоч, след което го тупна по главата. Ведрата воняха. За човек с дарове на обоняние миризмата беше непоносима. Габорн едва преглътна желанието си да повърне, изви врат и изгледа жално мъжа. Беше дебел, с рунтави вежди и къса, наполовина посивяла брада. Сред сенките приличаше на поредния Посветител в оцапан халат, но Габорн го позна: билкаря на Силвареста, могъщия чародей, Земния пазител Бинесман.