Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 63

Точно в този миг нещо в Девин трябваше да се е променило; тя трябваше да е достигнала до онова необходимо състояние на копнеж, до онзи миг, в който можеше да стане прехвърлянето на качествата. Ревовете на облекчителя преминаха в настоятелни звуци и пълната сила на заклинанието се отприщи.

Нажеженият до бяло метал на силара затрепери и се загърчи като змия в ръцете му.

Девин изпищя от невъобразима болка. Нещо вътре в нея сякаш се срина — сякаш я притисна огромна и непоносима, кършеща кости тежест; тя сякаш се смали, сякаш стана по-малка.

Миризма на изгорели кости и разкъсана кожа се надигна със струйките дим.

Девин се сгърчи, замята се и се опита да се отдръпне. Задържа я сержантът, мъж с нечовешка сила.

Девин извърна очи от крал Силвареста и стисна зъби. Беше прехапала езика си и по брадичката ѝ се стичаше кръв и слюнка.

В този миг Йоме помисли, че вижда цялата болка на света и очите ѝ.

Девин загуби съзнание. Жизнеността беше изтръгната от нея, дотолкова, че тя вече не можеше да задържи очите си отворени, не можеше да устои на непосилната болка и умора.

А руните на кръвния метал засияха, нажежени до бяло и пулсиращи. Облекчителят, човек с дребно лице, крив като птичи клюн нос и дълга козя брада, огледа за миг разтопената руна на силата и нейната светлина се отрази в черното на очите му; после викът преля в песен на радост, на триумф.

Той вдигна силара високо над главата си с две ръце, размаха го така, че нишката бяла светлина се задържа във въздуха, като опашка на метеор, но без да загасне. Светлата лента увисна във въздуха, съвсем досегаема. Облекчителят я огледа грижовно, сякаш за да я прецени.

После поде пронизителна песен и се затича към Силвареста, изпънал след себе си лентата от светлина. Всички спряха — никой не смееше да приближи до тази светлина, за да не се прекъсне връзката, която щеше да се изкове между владетеля и Посветителя.

Щом стигна пред владетеля, облекчителят се поклони и положи нажежения до бяло кръвен метал под гърдите на краля. Песента му стана по-тиха, стана нежна и увещаваща, и в ръцете му силарът бавно започна да се разпада, да се троши и да се разпръсква като бяла пепел; светлината избледня.

Йоме не беше взимала васални дарове от детството си и не можеше да си спомни какво е чувството. Но точно както отдаването на дар причиняваше неописуема болка на дарителя, така получаващият изпитваше неизразима еуфория.

Очите на крал Силвареста се разшириха и от челото му бликна пот. Но това беше пот на възбуда, тръпка на безумно щастие. Очите му засияха от радост и всяка черта по лицето му, всеки мускул се отпусна.

Той намери все пак в себе си достатъчно приличие да не въздъхне, да не изрази удоволствието си прекалено показно.

Бинесман притича до Йоме и се наведе над нея. Дъхът му миришеше на анасон. Халатът му беше с възможно най-зеления цвят, изтъкан от някаква странна тъкан, наподобяваща на стрити корени. Ухаеше отдалече на дъхави билки и подправки, каквито неизменно държеше по джобовете си. В косата му се бяха вплели треви. Макар да не беше красив с тлъстите си и червени като ябълки бузи, в него определено имаше нещо много сексуално. Всеки път щом се озовеше толкова близко до него, Йоме изпитваше възбуда, едно някак много притеснително усещане. Но Бинесман беше Земен пазител, магьосник с големи умения, и съзидателните му сили обикновено въздействаха на хората около него, все едно дали го желаеше, или не.